Обикновеният човек е чувствителен към промените на собственото си тяло; той ги забелязва, усеща дори незначителната болка. Сравнително лесно е да се възприема този вид телесна чувствителност, понеже повечето хора имат представа как се чувстват, когато са добре. Много по-трудно се постига същата чувствителност към душевните процеси у човека, понеже мнозина не знаят какво е оптималното душевно състояние на личността. Те възприемат психичната дейност на родителите и роднините си или на обществената група, от която произхождат, като норма и доколкото-. у тях не се поражда несъгласие с нея, тези хора живеят с нормално чувство и не проявяват интерес към нещо повече. Мнозина например никога не са виждали обичащ човек или личност, отличаваща се с цялостност, смелост и способност да се съсредоточава. Очевидно е, че за да бъде чувствителен към себе си, човек трябва да има ясна представа за пълноценното, здравото, хуманно по съдържанието си душевно състояние на личността. Как обаче да се получи това, ако не е имал възможност да го изпита в своето детство или по-късно в живота. Безсъмнено няма лесен отговор на въпроса, но той опира до един съдбовен фактор в нашата образователна система.
Ние учим на знания, но ни убягва истината, че възпитанието е най-важното нещо за развитието на човека: онова, което той би могъл да научи от самото присъствие на една зряла, обичаща личност. В предишните епохи на нашия континент или в Китай и Индия най-високо ценен е бил човекът с ярко изявени качества на духа. Даже учителят е бил не само или предимно източник на информация, а по-скоро изразител на един хуманен светоглед. В съвременното капиталистическо общество — същото важи и за руския комунизъм — обект на възхищение и подражание са всички други, но не и носителите на ценни душевни качества. В центъра на общественото внимание са главно онези, които осигуряват косвено задоволство у обикновения човек. Образци за подражание са филмовите звезди, водещите радиопрограми, водещите рубрики във вестници и списания, видни личности в бизнеса и в държавното управление. Основното изискване, за да изпълняват такива функции, често е да имат качеството на хора, които сполучливо представят новините. Въпреки това положението не е чак толкова безнадеждно. Като се има предвид, че човек като Алберт Швайцер би могъл да стане известен в Съединените щати или си представим големите възможности на нашата младеж да се запознае с живи или исторически личности, показали какво могат да постигнат човешките създания, а не с водещи забавни програми в широкия смисъл на думата, или се обърнем с лице към големите произведения на литературата и изкуството, струва ни се, че има надежда да се изгради представа за една високохуманна личност, а оттук и за създаване на чувствителност към негативни черти, несъвместими с този образ. Ако не съумеем да поддържаме жизнеността на образа на човешката зрелост, наистина ще се изправим пред вероятността от рухване на традициите на цялата ни цивилизация. Първооснова на тези традиции е не приемствеността на известни знания, а на определени хуманни качества. Ако те изчезнат от погледа на идните поколения, петхилядолетната ни цивилизация ще се разпадне дори и ако достигнатите от нея t знания бъдат запазени и развивани.
Дотук обсъждахме какво е необходимо за практическата дейност в областта на всяко изкуство. Сега ще се спрем на специфичните изисквания, свързани с изкуството да обичаш. Според нас главното условие за постигане на обичта е преодоляване на нарцисизма у личността. Нарцистичната нагласа означава, че съответният индивид смята за реално само онова, което съществува у него, докато явленията във външния свят не са самостоятелни реалности сами по себе си, а имат място в живота само доколкото са полезни или опасни за нарциса. На другия полюс е обективизмът — качеството да се разглеждат хората и предметите такива, каквито са, обективно, бе? да може да се отдели тази обективна картина от друга, създадена от желанията и страховете на индивида. Всички форми на психоза сочат крайната степен на неспособност на пациента да бъде обективен. За душевноболния единствената реалност е онази, която съществува в него. Всички ние изпадаме в подобно състояние при съновидения. В тях ние представяме събития, поставяме драми, отразяващи наши желания и страхове (а понякога също и наши прозрения и преценки) и докато спим, сме убедени, че светът на нашите съновидения е също тъй реален, както действителността, която възприемаме, щом се събудим.