Този Бриско беше пионер както в завладяването на територии, така и в някои постъпки, подсказани от голямото му и простодушно сърце. Той е бил един от първите заселници и кръстоносци срещу необузданите природни сили и дивите плиткоумни политици. Неговото име и памет се тачеха наравно с имената на Хюстън, Бун, Крокет, Кларк и Грийн1. Сам се беше справял в живота, негонен от особени амбиции. Дори по-малко прозорлив човек от сенатора Кини би могъл да предвиди, че щатът ще побърза да почете и възнагради неговия внук, пръкнал се от прерията, макар и толкова късно.
И тъй пред голямата картина до вратата на камарата на представителите в течение на много дни и твърде често можеше да се види свежата едра фигура на сенатора Кини, който гръмогласно изреждаше миналите дела на Лусиън Бриско, свързвайки ги с изделието на неговия внук. Сенаторът Мулънс си вършеше работата не толкова шумно и показно, но преследваше горе-долу същата цел.
Когато денят за внасянето на законопроекта за разходите наближи, от Сан Саба долетяха на мустангите си Лони Бриско и група верни негови приятели, за да подкрепят делото на изкуството и да прославят името на приятелството, още повече, че с тях беше самият Лони, рицарят на стремето и кожените панталони, който боравеше сръчно както с ласото и колта, така и с четката и палитрата.
И тъй, един мартенски ден това лоби се втурна шумно в града. Каубоите бяха пригодили одеждите си за по-различните от прерията градски условия. Бяха се отказали от кожените панталони, а коланите и колтовете си бяха закачили на седлата. Между тях беше Лони, двайсет и три годишен младеж, загорял, със сериозно лице, простодушен, мълчалив, кривокрак, яхнал своята Люта, най-приказният мустанг западно от Мисисипи. Сенаторът Мулънс го беше осведомил за добрите изгледи, които се очертаваха; дори му бе споменал — толкова голямо доверие имаше в способния Кини — сумата, която щатът вероятно щеше да му отпусне. Лони разбра, че в случая славата и парите вървят ръка за ръка. Несъмнено в гърдите на дребничкия мургав кентавър пламтеше искра от божествения огън, защото той се готвеше да използва двете хиляди долара за развитието на своята дарба. Един ден ще изпише картина дори по-голяма от тази — да речем, дванайсет на двайсет фута — с широта и атмосфера, силно въздействаща.
През трите дни, които оставаха до внасянето на законопроекта, лобито на кентавъра извърши достойна за похвала работа. По ризи, с шпори на краката, загорели от слънцето, изпълнени с въодушевление, което изразяваха с по-особени думи, те със завидно упорство се въртяха пред картината. И не без основание се надяваха, че коментарите им за картината, за нейния неподправен реализъм ще бъдат приети като мнение на специалисти. На висок глас те се възхищаваха от майсторството на художника, когато наблизо имаше уши да слушат и да разпространяват казаното. Лем Пери, лидерът на лобито, бе наизустил предварително подготвена реч, тъй като не беше находчив и трудно се изразяваше.
„Погледнете го това двугодишното! — казваше той, протегнал кафявата си ръка към централната фигура на картината. — Мустанга ми да пукне, ако не е като живо. А бе просто го чувам как тропоти; откъснало се от стадото, па и се прави на уплашено. Много е подло това жребче. Вижте го как върти очи и размахва опашка. Също като истинско. Трябва му само една кобилка, за да се върне при стадото. Вижте как размахва опашка. Всеки случай не съм виждал жребец да размахва другояче опашката си. Да ми умре мустанга, ако съм виждал.“
Джъд Шелби, който също се възхищаваше от великолепния жребец, насочваше решително възторга си към пейзажа, за да може цялата картина да получи заслужена оценка.
„Този пейзаж — казваше той — е изкопиран от Дед Хорс Вали. Ама досущ. Същата трева, същото положение на земята, същите шубраци. Ония мишелови вляво се въртят над дъртата кранта на Сам Кидрейк, дето един ден се преби от препиване. Крантата не се вижда, щото ония брястове пречат, но тя си е там. Който е виждал Дед Хорс Вали и застане пред тази картина, просто ще скочи от мустанга си и ще вземе да си търси място за лагеруване.“
Скини Роджърс, тясно свързан с комедията, беше измислил малка сценка, която неизменно правеше впечатление. Пристъпвайки съвсем близо до картината, при благоприятен момент надаваше пронизителен вик „Иии“, отскачаше нависоко и тупваше силно на пети, при което по каменния под се разхвърчаваха шпорите му.
„Велики боже! — беше неговата реплика. — Взех го за истински. Да пукна, ако не е така. Дори ми се стори, че чувам тропот. А вижте животинката, дето се е усукала под крушата. Още малко и ще припадна от страх.“