Тя изглеждаше погълната от мислите си. Или пък съзнанието ѝ се рееше в нечий друг ум? Никога не знаеше със сигурност какво точно вижда във всеки един момент дъщеря му. Изведнъж тя потрепери и Грейнджър зърна в очите ѝ гняв.
Янти подсмръкна и обърса носа си с ръкав.
— Какво правим тук?
— Тръгваме.
— Къде?
Той сви рамене.
— Дори не знаеш?
— Към Порт Ел — каза той. — Ще намерим някой кораб, който…
— Какъв кораб?
— Нямам представа.
— Ама наистина си се подготвил старателно, а? — подхвърли тя с изненадващо огорчение. Зачервените ѝ очи го гледаха ядно. — Имаш ли пари?
Той не отговори.
— Сигурно и за това си разчитал на мен?
Грейнджър реши, че е търпял достатъчно и изръмжа:
— Аз те измъкнах от онзи проклет дворец! Сега млъкни и остави на мен да направя останалото.
— Ти си ме измъкнал? — повтори тя невярващо.
В действителност той бе заварил в двореца истински хаос, с безброй хаурстафски трупове и левкотомирани унмери, освободени от килиите за изтезания и кръжащи като умопобъркани по запречените от мъртви тела коридори. Появата му в този момент бе напълно случайна. За пореден път съзря зад всичко това ръката на скрит манипулатор и това го обезпокои сериозно. Време беше да се махнат колкото се може по-далече оттук.
— Можеш ли да ходиш? — попита той.
— Никъде няма да дойда с теб — отсече тя.
— Нямаш избор.
— Връщам се в двореца.
— Не, няма. — Още щом го каза, видя как дъщеря му стиска зъби и ноздрите ѝ се раздуват. Знаеше какво ще последва. Когато Янти се инатеше, правеше го докрай.
— Нямаш никакво право да ме спираш — заяви тя. Опита се да се изправи, но изохка от болка и се отпусна на земята. В този миг изглеждаше много по-малка от петнайсетгодишна. Или вече беше на шестнайсет? Само с няколко години по-млада от майка ѝ, когато Грейнджър я срещна. Но ето я тук, покрито с рани дете, седнало на тревата и готово да се разплаче.
Едно от копията на Грейнджър приклекна до нея сякаш възнамеряваше да я успокоява, макар да не му бе давал подобни нареждания. Той понечи да му се скара, но Янти го изпревари.
— Махни се от мен! — кресна на копието. А след това се разхлипа.
Грейнджър нареди на копието да се отстрани. Контролът му върху копията бе станал почти инстинктивен. Все едно да държиш в главата си едновременно няколко съновидения. Можеше да се прехвърля във всяко от тях (да се озове някъде в гората, да събира съчки или да е клекнал до огъня) и същевременно да прави неща, за които не се изискваше голяма концентрация.
Погледна Янти объркано — не знаеше какво да направи, — после отиде при огъня, където негово копие вареше чай. Не би и помислил да разговаря с него, нито да се отнася към което и да било от тези магьоснически творения като към човек, затова просто вдигна импровизирания чайник и го занесе при Янти. Усещаше топлината през металните ръкавици.
— Изпий това.
— Махни се!
— От него болката ще попремине.
Тя си издуха носа и изтри сълзите от очите си. За миг той си помисли, че ще замахне и ще блъсне чайника. Но изглежда вече се бе успокоила. Взе чашата от ръката му.
— Мирише на трева.
— Ами всъщност си е трева — отвърна той. — Брезова трева и разни билки. Правехме си такъв чай в Арамо, когато… — Млъкна. Това едва ли я интересуваше.
Остави я да посръбва от чая и се замисли над положението. Намираха се в гористите хълмове под двореца, но наоколо все още имаше доста хаурстафски лагери. Сега, когато битката бе утихнала, вероятно щяха да последват преговори между хаурстафските командири и остатъците от унмерските сили. Докато вървеше към двореца, бе видял един унмерски военачалник, който със сигурност не си бе изгубил ума. Вероятно този едничък оцелял е бил достатъчен да накара хаурстафските войници да преустановят битката. Конвенционалните бойни действия бяха безполезни срещу тези източни магьосници. Нещо повече, сега, когато господарите им бяха мъртви или бягаха, той се съмняваше, че хаурстафските наемници ще горят от желание да се сражават. Така че бе назрял часът за примирие. Идеалният момент за него и Янти да избягат.
Погледна дъщеря си през рамо и видя, че тя трепва. Дали пак не бе надзъртала през очите му, макар че бе възстановила нормалното си зрение?
— Няма да го правя — заяви тя.
— Какво няма да правиш?
— Няма да ти търся потънали съкровища — ядосано викна тя. — Защо всички си мислят, че знаят кое е най-доброто за мен? — Тръшна чашата на земята и чаят се изля в тревата. После се изправи, намръщена от болка, и попита: