— Накъде?
— Какво накъде?
— Нарочно ли се правиш на глупав? Накъде е дворецът?
— Не отиваме в…
Грейнджър млъкна. В периферията на съзнанието му се бяха появили мъже на коне. Четирима, петима. Броните им сияеха на слънчевата светлина. Чуваше приглушен тропот на копита и конско пръхтене. След кратко объркване си помисли, че се движат през гората към техния лагер, но после осъзна, че греши. Едно от копията му ги наблюдаваше далече от лагера.
Той вдигна ръка към Янти.
— Почакай малко.
И прехвърли цялото си внимание в двойника.
Изведнъж се озова приклекнал във висока папрат, на трийсетина стъпки нагоре в тясно дефиле. Виждаше под себе си част от горска пътека, същата, по която бяха минали рано тази сутрин, на около половин левга от мястото, където бе лагерът им. От двете страни се издигаха стръмни скатове, обрасли с дървета и шубраци.
Отрядът бе смесица от хора и унмери — петима, следваха извивките на пътеката. Двамата отпред бяха унмери — високи и бледолики, със светлозелени копринени ризи с цвета на дърветата и храстите и тъмни наметала в оттенъците на земята и камъните. Докато приближаваха мястото, където се спотайваше Грейнджър, той зърна блещукане на скъпоценни камъни — инкрустирани колани, дръжки на мечове, кинжали и колчани за стрели на гърбовете им. Най-предният ездач бе строен момък със златисти коси. Грейнджър го позна: беше младият лорд, когото бе срещнал в преддверието на двореца, докато изнасяше Янти. Зад него яздеше възрастен унмер с благородно лице, обрамчено с бяла коса, продълговата брадичка и същите тъмновиолетови очи като на младежа. Следваха ги трима стражи с обикновени ризници и стоманени еполети, чиято повърхност изглеждаше изтъркана от дълги години служба.
Присъствието на тримата човешки воини в компанията на двама унмери несъмнено говореше за някаква уговорка между тях.
Момъкът вдигна ръка в знак да спрат. После погледна право към мястото, където се спотайваше Грейнджър, и извика:
— Надявам се, че не си стискал меча непрестанно. Тези оръжия имат неприятното свойство да изпичат човешки мозъци.
Грейнджър бе изненадан и разочарован, че са го разкрили толкова лесно. Не виждаше смисъл повече да се крие в храстите, затова се изправи и извика:
— Какво искате?
Младият мъж гледаше спокойно. После каза:
— Аз съм принц Паулус Марквета. — Почака малко, но отговор не последва и на лицето му трепна усмивка. — Всъщност, господине, търсех тъкмо вас.
— Не те познавам — провикна се Грейнджър.
— Аз вас също — бе отговорът на Марквета. — Но изглежда, че дължа свободата си на вашата дъщеря. — Смуши коня си по пътеката и оръжията му издрънчаха. Седлото му бе обсипано със скъпоценни камъни. — Двамата с чичо ми, херцог Кир от Вейл, сме последните унмерски благородници в Ел. Хаурстафите избиха останалите, някои хвърлиха в затворите на лосотанските гета. Други пък лишиха от разум. — Докато се приближаваше, докосна лявото си око сякаш да покаже къде хаурстафите забиват левкотомиращите остриета. — Сега сънародниците ни са принудени да се бият в гората спешени, като обикновени бегълци — продължи момъкът. Конят му бе спрял на пътеката точно под Грейнджър. — Каним ви да се върнете в двореца с нас и да приемете нашето гостоприемство. Ще ви осигурим транспорт до Порт Ел веднага щом решите да заминете.
Лицето на Грейнджър остана безстрастно, ала мислите му се гонеха в трескав бяг. Янти? Нима принцът наистина вярваше, че тя стои в основата на ужасните опустошения, довели до неговото освобождаване? Сякаш нечия невидима ледена ръка стисна сърцето му. Завладя го отчаяние. Всяка фибра от съществото му жадуваше това да не е истина, но се боеше, че е точно така. Хаурстафите се бяха ровили дълбоко в ума на дъщеря му — ум с необичайни, вероятно неразкрити сили. Ум, от който се бояха. Бяха се опитвали да открият докъде се простират границите на способностите ѝ. Страхуваха се, защото усещаха, че са уязвими за силата ѝ. Какво ли неволно бяха отключили там?
Принцът се мръщеше озадачено, чакаше отговор.
За да спечели малко време, Грейнджър попита:
— Казваш, че пътищата са отворени?
— Успяхме да постигнем временно споразумение с дворцовата стража и хаурстафското командване — отвърна Марквета и повдигна рамене. — Макар че все още има много въпроси за обсъждане, насилието е преустановено. Пътищата са много по-безопасни, отколкото бяха снощи.