Но Янти го позна веднага. Лице, което бе същото като лицата на другите — ако се изключеше дупката от куршум между очите.
Паулус покани копията вътре и те го последваха мълчаливо. Накара ги да положат тялото на Грейнджър на една голяма маса и после прати слугите да повикат чичо му.
Янти остана при трупа на баща си с осемте призрачни копия. Присъствието им я изнервяше. Дори само като ги погледнеше ѝ призляваше. Ненавиждаше ги, че са тук, че споделят с нея този миг на скръб. Протегна ръка към нагръдната плоча на бронята на баща си — към обгорения метал с неговата странна бледа светлина, — но не намери сили да я докосне.
Чувстваше в душата си празнота, сякаш някой ѝ бе отнел огромна част от бъдещето. И докато гледаше покритото с белези лице, празнотата постепенно се изпълваше с мъка. Внезапно по бузите ѝ рукнаха сълзи, тя скри лицето си в шепи и захлипа.
— Съжалявам за загубата ти — каза Паулус.
Тя усети ръката му на рамото си. Обърна се, опря глава на гърдите му и продължи да ридае все по-неудържимо.
— Толкова го мразех — успя да каже.
Той я задържа в обятията си.
— Това чувство често е спътник на обичта.
Тя проплака като малко дете. Цялата се тресеше. Позволи му да я притисне към себе си, чувстваше топлината на бузата му, опряна в нейната.
— Ваше височество — чу се гласът на херцог Кир.
Янти вдигна очи и го видя до масата. Оглеждаше копията. После сведе поглед към тялото на баща ѝ.
Наведе се и огледа раната на главата му. Опря пръсти на шията му. След миг изсумтя одобрително и каза:
— Не плачи, миличка. Баща ти е жив.
Янти не можеше да повярва.
— Но тази рана…
— Смъртоносна е като всички такива — каза Кир. — Окото и част от мозъка са напълно унищожени. И въпреки това той е жив.
Янти лежеше и се опитваше да овладее мислите си. Бяха преместили баща ѝ от празната стая и го бяха настанили в легло. Представяше си го как лежи там, със зейналата в челото дупка, през която можеше да се види мозъкът.
И въпреки това бе жив.
— Заради бронята е — беше обяснил Кир. — Бронята го е запазила и сега възстановява убитите тъкани и затваря раната. И дори помага да израсте ново око.
И нов мозък.
Тя потрепери.
Зачуди се дали баща ѝ сънува. Имаше ли представа къде се намира, какво става около него?
И как се е озовал тук. Как копиращият меч бе успял да поддържа съществуването на двойниците му дори след като бе изгубил съзнание? Спомни си, че в действителност те не бяха съвсем точни негови копия. Нито един от тях нямаше смъртоносна рана.
Всичко това ѝ бе напълно непонятно.
Зад спуснатите завеси блещукаше лунна светлина. Долавяше уханието на жасмин в градината под прозореца. При други обстоятелства това щеше да ѝ се стори успокояващо, но тази нощ сънят не идваше. Сигурно беше вече три, дори четири след полунощ. Осъзна, че от известно време напряга слух да чуе нещо.
Но какво?
Изведнъж си даде сметка какво очаква да долови. Стъпките на двойниците на баща ѝ. Призраците на меча, както ги нарече Паулус. Те бяха лишени от съдържание, обикновени магьоснически творения, но въпреки това я плашеха. Представяше си ги как стоят отвън в градината, вдигнали лица към нейния прозорец, и от тази мисъл цялата се разтрепери.
Загърна се по-плътно в завивките. Разбира се, че не бяха там. Защо ще стоят отвън? Мозъкът на баща ѝ бе на парчета. Не би могъл нито да ги повика, нито да ги командва. Бяха тук единствено и само по волята на меча.
И все пак къде ли бяха сега? Дали Кир ги бе отпратил, или просто се бяха изпарили, след като бяха изпълнили задачата и бяха донесли Грейнджър тук?
Отново напрегна слух в тишината.
Не бяха отвън. Глупаво беше да мисли така.
Но може би все пак трябваше да провери, за да успокои мислите си.
Тя поклати глава и се зарови под завивките. Всичко това беше нелепо. Нямаше никакви призраци в мрака. Беше съвсем сама, вече бе четири сутринта и трябваше да поспи. Паулус ѝ бе обещал на сутринта да я изведе на езда.
Трябваше да е във форма за разходката.
Изстена и седна в леглото. Погледна към прозореца. Нищо не помръдваше там. Не се чуваха никакви звуци. Дори нямаше ветрец, който да поклаща пердето.
Тя слезе от леглото и изтича до прозореца. Посегна към пердето, но се поколеба. По гърба ѝ пробягаха ледени тръпки. Камъкът под краката ѝ бе студен. Усещаше как тупти сърцето ѝ.
Стига вече! Наистина се държеше смешно.