Дръпна пердето.
Видя ги веднага — стояха в градината под прозореца. Осем черни фигури с обгорени от саламура лица и вдигнати нагоре очи. Всички гледаха към нея.
Тя изписка.
Последва объркване. Не си спомняше кога се е дръпнала от прозореца, но изведнъж осъзна, че е коленичила на пода зад леглото, притиска завивката към главата си и продължава да крещи.
В коридора се чуха стъпки и вратата се отвори.
— Янти?
Беше Паулус. Дотича при нея и я улови за ръката, сякаш бе потъващ удавник.
— Какво има?
— Прозорецът — отвърна тя. — Градината. Те са в градината.
— Кои? — Той направи опит да се надигне, но тя се бе вкопчила в него. — Янти, моля те. Трябва да видя кой е отвън.
Тя изхлипа, но го пусна.
Той отиде до прозореца и надзърна. След миг се обърна и я погледна озадачено.
— Не виждам никой.
— Призраците на меча — обясни Янти. — Те са отвън.
Паулус се наведе през перваза и огледа градината. После се прибра в стаята.
— Каквото и да е било, сега там няма никой. Сигурна ли си, че не си сънувала?
— Бяха там! — почти му кресна тя.
Той се приближи и я улови за ръцете.
— Добре — въздъхна. — Вярвам ти. Вероятно са побягнали, когато извика.
— Съжалявам — каза Янти. — Изплашиха ме.
— Призраци като тези ще изплашат всекиго.
— Толкова ме е срам…
Той я целуна по челото и стисна леко ръката ѝ.
— Не бива.
Тя повдигна лице и брадичката му остърга бузата ѝ. Кожата му беше хладна. Ухаеше на чисто и на някакъв слаб аромат. В мрака на стаята едва различаваше острите му черти. Светлата му коса изглеждаше почти бяла на лунното сияние. Известно време мълчаха, всеки заслушан в дишането на другия. Във въздуха между тях витаеше някакво напрежение, почти като статично електричество. Тя знаеше, че и той го чувства.
Янти го целуна по ухото и после пак — по бузата. А след това вече целуваше устните му.
— Готово.
Мъглата се разсея и насред нея изникна красиво младежко лице, което Грейнджър познаваше. Марквета. Виолетовите очи на принца блестяха в мрака. Зад него стоеше друг, по-възрастен унмер, с посивели коси. Грейнджър познаваше и него — това бе вторият конник от групата, която бе срещнал в гората. Мъжът се отдръпна от леглото. Държеше дълга сребриста игла, която прибра в сферичен прибор, който прикрепяше в другата си ръка. Странното устройство, изглежда, се състоеше от хиляди мънички повлекла, тънки като косъмчета. Докато иглата заемаше мястото си, топката издаде тих потракващ звук, като топчета на лосотанско сметало. Среброкосият унмер я гледаше съсредоточено. После внезапно протегна ръка и пусна сферата, ала тя остана да виси във въздуха на няколко сантиметра от лицето му.
Мъжът я духна и сферата литна сякаш бе сапунен мехур.
— Умът му вече работи нормално, господарю — каза мъжът на принца. — Макар че не мога да твърдя до каква степен. Времето несъмнено ще покаже.
Грейнджър лежеше в легло насред облицована с бял мрамор стая. Все още беше с енергобронята. Премести поглед от принца към възрастния унмер и татуировките на ръката му. Беше виждал подобни рисунки върху кожата на бруталистките магьосници, ала този тук не му приличаше на боен магьосник. Имаше издължено лице и невероятно крехки ръце. Косата му се придържаше от обръч, изработен от непознат метал. Някакъв отличителен знак на книжници може би? Сребристата сфера прелетя бавно покрай носа му и той я отпъди с ръка.
За разлика от аскетичния възрастен унмер, Марквета изглеждаше почти като конте. С розово-жълтеникавия си елек, накитите и безбройните пръстени със скъпоценни камъни бе досущ като някой селски фокусник.
— Поне е жив — отбеляза Марквета. След това явно му хрумна друга мисъл, защото се обърна към възрастния унмер и попита: — Жив е, нали?
Мъжът повдигна рамене.
Нов глас проговори зад Грейнджър.
— Благодаря ви, херцог Кир. — Беше Янти.
Грейнджър извърна глава и видя, че е застанала до озарения от слънчева светлина прозорец. Изглеждаше обгърната в блестящ ореол, роклята ѝ бе като ефирна обвивка. Или сънуваше, или по някакъв необясним начин я бяха излекували, защото нямаше и следа от раните и синините по лицето ѝ — спомен от мъченията на хаурстафите. Тя го погледна, сбърчила вежди, после бързо отмести поглед.
— Познавате ли това момиче? — попита го сивокосият унмер.
Грейнджър не отговори.
— Объркан е — обясни Янти.
— Познавам теб. — Грейнджър гледаше възрастния мъж. — Ти беше с принца.
— Това е чичо ми — обясни Марквета. — Херцог Кир от Вейл.