— Може да опитате. Но той сигурно ще ви спре.
— Ако вече не сте някое от копията — добави Марквета.
— Не е изключено — съгласи се херцогът.
— Вие не знаете ли? — попита Грейнджър.
— Ще знаем със сигурност — каза Кир, — ако през следващите няколко дни не настъпят психични или физични последствия.
Грейнджър завъртя невярващо глава.
— Тоест съществува възможност това да не съм аз?
Кир кимна отново и потвърди:
— Да, съществува.
— И всичко това заради меча? — попита Грейнджър.
Кир погледна Марквета.
Младият принц стисна устни и се замисли. Оглеждаше преценяващо Грейнджър. Накрая рече:
— На колко години сте, полковник? Петдесет? Или по-млад?
Грейнджър сякаш прие въпроса за обида. Не виждаше смисъл да отговаря.
— Мечът и бронята, които ви спасиха живота — продължи Марквета, — са много по-стари от този свят. По-стари дори от звездите в небесата. Трудно е за… за обикновен човек да възприеме подобно нещо. Когато погледнат меча и бронята, хората виждат метал, стомана, сплави… или… — Марквета въздъхна, опитваше се да е по-ясен. — Но и двата предмета са идеи — продължи той. — Заченати далеч преди раждането на нашия космос. Ние унмерите се опитваме да разберем подобни концепции, да разберем универсалните истини. Истини, които нерядко датират отпреди възникването на вселената. В случая с вашата броня — концепцията за планирания ентропичен порядък. Разбира се, всичко това някак не си пасва с естествения ред във вселената, също както е и с живота. Вселената е в постоянен разпад. Животът се съпротивлява на този разпад. Но никой не може да се бори с природата на нещата. Дори устройство, създадено да придава сила на органичното тяло или да го съхранява от декреация, го прави по начини, които не винаги са напълно… здравословни. Да се носи подобна броня е като да се пие вода, в която е разтворена саламура — за известно време ще ви запази жив, но в края на краищата ще ви убие.
Грейнджър усети, че го завладява паника.
— А мечът? Какво се надявате да научите от него?
Младият принц го погледна някак странно.
— Тъй като не аз съм неговият създател, не мога да ви отговоря. Но ще е голяма грешка, полковник Грейнджър, ако продължавате да вярвате, че вие го притежавате.
— Къде е той сега?
— В оръжейната. — Принцът повдигна вежди. — Искате ли да ви го донесат?
Грейнджър не отговори, макар това да бе най-съкровеното му желание. Пръстите му жадуваха да почувстват допира на метала. Той изтри потта от челото си.
— Виждам, че все още упражнява волята си върху вас — каза принцът.
Грейнджър отмести засрамено поглед, после насочи вниманието си към Янти. Радваше се да я види оздравяла и възстановена. И толкова хубава. Дори косата ѝ бе някак променена. Приличаше на придворна дама. Остана изненадан от строгия ѝ поглед — сякаш се опитваше по някакъв начин да го предизвика. Да му покаже, че не го уважава и че не му вярва.
Толкова приличаше на баща си!
Но ако бе вярно, че тя стои в основата на хаурстафското поражение, унмерите щяха да направят всичко възможно да ѝ попречат да си тръгне. Унмерите щяха да са изложени на опасност, докато съществуваше дори само един хаурстафски телепат, който да ги заплашва.
— Трябва да почивате, докато възстановите напълно силите си — каза херцог Кир. — Мисля, че ще е по-добре, ако ви свалим бронята и оставим тялото ви да заздравява по естествен път. До два-три дни ще знаем дали сте истинският Томас Грейнджър — усмихна се той, — или негово магьосническо копие и роб на волята на меча.
— Ами ако се окаже, че съм копие?
— Мечът ще ви използва за целите, които си е поставил.
„Ама че работа — помисли си Грейнджър. — Значи може и да не съм аз.“
Със сигурност се чувстваше както преди, освен че главата му бе малко замаяна. Но ако беше копие на меча, нямаше как да го разбере, нали? „Дори да не съм негово копие, въпрос е само на време.“ Магьосническото острие налагаше волята си върху него денем и нощем, опитваше се да поеме контрол над ума му. А унмерите го бяха държали упоен единайсет дни.
За да не създавал проблеми.
Бяха допуснали грешка със събуждането му, защото той не смяташе да позволи да държат дъщеря му пленничка.
— Ще оздравея по-бързо, ако съм на крака — заяви полковникът и се надигна от леглото. Бронята му избръмча едва чуто, металните пластини разхвърляха разноцветни отражения. Зави му се свят и той се хвана за края на леглото, за да не падне. Изведнъж светлината от прозореца му се стори по-ярка, дори заслепяваща. Беше объркан, както последният път в гората. Но скоро всичко премина. Той си пое дълбоко дъх и каза: