— Янти, тръгваме си.
— Никъде няма да ходя — тросна се тя.
— Не може да останем тук.
— Защо да не може?
Трябваше да я измъкне час по-скоро. Да открие начин да надвие меча. Дали пък да не го строши? Или да го разтопи? Каквото и да е, наложително беше да действа бързо. Освен това Янти трябваше да е до него. Той я погледна, огледа красивата ѝ рокля. Искаше да ѝ каже, че мястото им не е тук, но се почувства засрамен да говори такива неща пред присъстващите. Къде им е мястото тогава? Дори не знаеше дали тя му принадлежи. И не можеше да ѝ каже истината — че не желае да я остави на унмерите. Не искаше да я използват. Твърде много хора я бяха използвали.
— Обещах на майка ти, че ще се грижа за теб — обясни той. — И точно това смятам да направя.
— Не искам да се грижиш за мен.
Той изпъшка.
Марквета реши да се намеси.
— Полковник, вие, разбира се, можете да си тръгнете когато пожелаете. Също и дъщеря ви. Но като се имат предвид някои обстоятелства, свързани със здравословното ви състояние, не смятате ли, че ще е по-добре ако поне още няколко дни останете под наблюдение? Докато знаем със сигурност.
— И ако се окаже, че съм копие — попита Грейнджър, — как ще ми помогнете? Можете ли да върнете нещата обратно?
Марквета сви рамене.
— За съжаление…
— Така си мислех. Янти, вземай си багажа.
— Няма да тръгна с теб.
Той оголи ядно зъби.
— Напротив, ще тръгнеш.
— Няма да пропусна бала само защото си се събудил и искаш да си тръгнеш. От дни се готвим за него.
Грейнджър погледна въпросително принца.
Марквета обясни:
— Организираме тази вечер бал в знак на благоразположение и приятелство с нашите съседи. Поканени са всички благородници, чиновници и земевладелци от Ел. Няма ли да останете поне за него?
Бал! Толкова скоро след хаурстафското клане и превземането на Ел унмерите организираха тържество? Грейнджър отвори уста да протестира, но забеляза твърдата решимост в погледа на дъщеря си. Беше почти като предупреждение. Не ме излагай. Само че тя бе твърде млада, за да осъзнае опасностите, които я дебнат тук. Не беше виждала купищата трупове, оставени от унмерите в Дънбар и Дорел и на стотици други места преди драконовите войни. Не беше посещавала предавателната станция в Пертика, за да бъде свидетел на ентропичните ужаси, които Хериан бе призовал един бог знае откъде. Всеки път, когато се сблъскаш с някой унмер на далечно и усамотено място, както бе станало с Грейнджър, докато следваше Янти до този дворец, винаги възникваха неприятности. Хериан вероятно бе прекарал векове на онази опустошена от войни станция и бе тъкал сръчно на стана на съдбата, манипулирайки различни събития по заповед на другоземните си господари — тези вечни богоподобни същества, които унмерите наричаха ентропати. Грейнджър все още не знаеше защо унмерският оператор бе подредил нещата така, че той да се озове тук, но подозираше, че всичко това е свързано с Янти. Унмерите бяха потайна и много опасна раса. Дъщеря му бе прекадено наивна и доверчива, за да ѝ остави да взема решения, когато се касаеше за тях. Дявол го взел, та самият Грейнджър бе твърде наивен. Не. Дори само още една нощ тук щеше да е твърде много.
Готвеше се да съобщи на Марквета какво мисли за проклетото тържество, когато отново му се зави свят. Стаята се завъртя и той едва не тупна на пода.
— Аз не съм полковник — успя да промърмори. — Отдавна вече не съм. — Толкова му се виеше свят, че едва различаваше присъстващите в помещението. Телата им сякаш се сливаха. За един кратък миг му се стори, че съзира осем тъмни фигури. Неговите копия, изправени в дъното на стаята. Янти го гледаше изплашено. Херцогът бе повдигнал вежди. А на устните на Марквета трептеше арогантна усмивка.
— Останете само една нощ — каза младият господар. — Докато преминат пристъпите на световъртеж.
Грейнджър едва намери сили да кимне.
— Чудесно. — Марквета плесна с ръце сякаш за да обяви, че въпросът е решен.
Лицето на Янти сияеше от радост.
Нещо блесна над рамото на младия принц и привлече вниманието на Грейнджър. Беше малката сребърна сфера. Висеше във въздуха, подскачаше едва доловимо и издаваше тих пукащ звук, който, кой знае защо, му приличаше на кикот.
— Струва ми се, че гори от желание да си получи меча — каза Паулус, докато вървяха обратно по коридора. — Което, боя се, не е добър знак.
— Смяташ, че мечът вече го е подчинил на волята си? — попита Янти.