— Не зная — призна принцът. — Прилича ли ти на човека, когото познаваш? Такъв ли е по принцип — грубоват, неотстъпчив и непочтителен?
— Да.
— Тогава може би все още има време.
— Какво ще стане с него?
— Когато притежават своя воля, такива оръжия неизменно търсят и власт. Много тирани през вековете са били подчинявани на призраците на отдавна умрели магьосници.
— Но той би ли могъл да му се опре?
— Само за известно време.
Янти спря и хвана Паулус за ръцете.
— Моля те. Има ли някакъв начин да го спасите?
— Съжалявам.
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
Паулус я прегърна, привлече главата ѝ към гърдите си и я погали по косата.
— Янти, поне тази вечер ще го накараш да се гордее. Ще напусне този свят с мисълта, че дъщеря му е в сигурни ръце.
Тя подсмръкна и кимна.
Излязоха в един от вътрешните дворове на двореца. Беше минал близо месец от разрушаването на западното крило от Етан Маскелин и повечето отломки вече бяха разчистени. Много от помещенията бяха без покриви. Но все още имаше още няколко седмици работа преди да започне реконструкцията. Работниците бяха вдигнали временно скеле с чергило, за да предпазят стаите от дъжда и вятъра, макар че засега времето се задържаше добро. Летата в Ел по принцип бяха меки. Паулус бе наел военните да им помагат при възстановяването и сега подминаваха групи хаурстафски войници, пренасящи по коридорите мраморни блокове или запълващи зеещите в стените дупки. Янти забеляза, че войниците избягват погледа на Кир.
Тези, които искаха да си изкарват прехраната, трябваше да приемат унмерската власт, но Янти имаше чувството, че войниците все още не вярват на новите си господари.
В голямото преддверие нямаше и следа от разрушение. Подът, стените и колоните лъщяха като черно стъкло, все тъй безупречни както в деня, когато Янти бе пристигнала. Труповете бяха изнесени и откарани в един военен лагер на юг, където ги бяха изгорили. Главната порта бе отворена и пропускаше слънчева светлина и прохладен въздух с ухание на утро. Един стражник със сиво наметало и кожени дрехи се поклони на Паулус и Кир и каза:
— Гостите вече идват, ваше височество. Керванът със стока приближава откъм Порт Ел.
Кир се засмя.
— Трябва да внимаваме нашият сприхав командир Раст да не открие огън по тях на някой от контролните пунктове.
Стражникът се поклони и добави:
— Жена ви помоли да наминете към лазарета. Оплака се, че не знае какво да прави с левкотомираните, и настоява за помощта ви.
— Едва ли мога да ѝ помогна с нещо — въздъхна Кир. — А и ни чакат по-неотложни дела. Изминаха три седмици, а военачалниците от Гилдията все още се мотаят наоколо сякаш са новобранци. Трябва да се подсигури примирието и да се помисли върху бъдещите ни действия, ако държим да наричаме Ел наш дом.
— Моят дом е Лосото — заяви Паулус.
Старият унмер се усмихна.
— Него също ще си върнем, когато му дойде времето, ваше височество.
Кир освободи стражника и го изчака да се скрие зад ъгъла, преди да продължи.
— Скъпи ми Паулус — обърна се той към принца. — Нима си мислиш, че съм готов да изоставя сънародниците ни в онези жалки гета? — Подпря с пръст брадичката си и втренчи поглед в младия мъж. В очите му се четеше тъга и наранена гордост. — И аз като теб нямам търпение да се обединим с тях отново. Но ако искаме да постигнем успех, трябва да подготвим основите за това. Не бива да бързаме като неопитни младоци.
— Всеки час забавяне излага сънародниците ни на още по-голям риск — възрази Паулус. — Ами ако Хю реши да действа преди да стигнем там? Ако изгуби контрол над себе си и нареди да ги левкотомират всичките?
— Императорът няма да посмее да вдигне ръка срещу тях — настоя Кир. — Дори Хю не е чак толкова глупав. Ще държи телепатите до себе си. Ще чака и ще наблюдава. Ако имаме късмет, ще използва сънародниците ни, за да направи единствения разумен политически ход.
— Какъв ход?
— Да се съюзи с нас. След като Янти е на наша страна, хаурстафите не са заплаха за нас. Императорът не може повече да ги използва като щит. — Той неочаквано се разсмя. — Един мъдър управник би освободил унмерите в знак на доброжелателство.
Паулус поклати глава.
— Но нали и аз това казвам. Хю не е мъдър управник. Надценяваш го, чичо.
Кир повдигна вежди.
— Или може би ти подценяваш мен, Паулус. — Поклони се лекичко. — Готов съм да гарантирам лично безопасността на нашите сънародници. Ако сгреша, можеш да ми вземеш главата.
Младият принц също се разсмя.
— Янти, виждаш ли как само ме манипулира? Моят собствен чичо! Мога само да се моля, че е прав, инак току-виж съм изгубил трона!