Ридли Пиърсън
Изкуството на заблудата
1.
Пътешествие в света на спомените
Тя лежеше на една страна, главата й бучеше, косата й беше влажна и лепкава. Осъзна, че трябваше да изпитва болка — човек, паднал върху асфалт от противопожарната стълба на третия етаж, не може после да не изпитва болка, — но засега не усещаше нищо.
Видя в далечината Космическата игла1 и съжали, че се бе качвала на нея само веднъж, когато беше седемгодишна. Може би това изкачване бе породило страха й от височини. Пред очите й се занизаха образи от детството като забързана прожекция на диапозитиви, докато не чу шума от запалването на автомобилен двигател и в счупените й крака не пропълзя първото усещане; тя изобщо не се усъмни, че това бе само началото. Когато „шлюзовете“ се отвореха, когато нервните импулси достигнеха максималния си потенциал, болката щеше да стане прекалено силна и тя щеше да се предаде.
Поради тази причина и подтиквана от желанието да зърне блещукащата черна огледална повърхност на езерото Юниън, се надигна от асфалта на треперещата си дясна ръка и най-накрая успя да се подпре на лакът.
Усети натиска на бащините й лакти от двете страни на гръдния си кош, както и пиянския му дъх, въпреки че той лежеше мъртъв в гроба си вече две години. Потръпна при допира на потната му кожа, отвратена от киселата й миризма и от поредното задоволяване на потребностите му, и потърси отново гледката на водната повърхност, която бе била за нея като своеобразна молитва за лека нощ.
Надигна се достатъчно, за да успее да зърне сърповидната извивка на брега, вляво от един казан за боклук, килнат на страната на липсващото му колело, който се извисяваше над нея и й напомняше ковчег.
Двете бели очи, които примигнаха и се стесниха бързо пред нея, не бяха фарове, както бе предположила отначало, а габаритни светлини, предназначени да помагат на шофьорите да не се блъснат в нещо, когато карат назад.
— Спри! — Но слабият й глас не можеше да бъде чут.
Този път в асфалта се удари главата й и тя отговори на повика на болката.
Видя под себе си водата, за която бе мислила като за свой приятел, гладка и черна като влажен мрамор. Тъмнината се въртеше пред очите й, изпъстрена с точици светлина, докато той я пренасяше от бръмчащата кола до парапета на моста. Нямаше нито сили, нито воля да се съпротивлява. Дори акрофобията2 й не можа да я принуди да се бори със зъби и нокти за живота си. Очите й се напълниха със сълзи, които замъглиха неговия образ, замъглиха точките светлина, замъглиха границата между живота и смъртта.
През следващите няколко секунди тя щеше да бъде хем жива, хем мъртва.
Когато я преметна през парапета, това бе като акт на отдалечаване от нещо нежелано, като да чуеш плъх в торбата с боклук, която си понесъл към казаните за смет. Но докато падаше, тя си мислеше за царствената красота на балерина; видя се също толкова елегантна и изящна; възвърна душевното си равновесие, усети някаква безтегловност, която бе изненадващо приятна. И се зачуди защо бе изпитвала страх от височини през всичките тези години. Това бе едно пътешествие в света на спомените.
2.
За мишките и паяците
Дафни Матюс вървеше по пътеката между походните легла, сред чиито временни обитателки имаше надрусана седемнайсетгодишна наркоманка, пристрастена към метадона, тресящо се в алкохолен делириум момиче и петнайсетгодишна уличница в напреднала бременност. Продължителните пролетни дъждове и хладното време караха младите жени, също като мишките и паяците, да се преселват тук, принудени от обстоятелствата.
В сутеренното помещение се носеше особена миризма: на плесен, лекарства, спагети и кюфтета. Голи крушки, накачени като лампички на продажбата на коледни елхи, блещукаха и мъждукаха над двадесет и няколко тийнейджърки, две щатни медицински сестри и двама доброволци, в това число и Матюс. Това бе третото място, където се помещаваше приютът, за последните три години — подобен на пещера сутерен, в който се влизаше през сградата на Втора презвитерианска църква — една от петте най-стари постройки в Сиатъл. Избухналият през 1889 пожар, обхванал тридесет квартала, бе унищожил всички останали, така както улиците щяха да погубят тези девойки, ако приютът спреше да съществува.
През последните пет месеца Матюс бе удвоила времето, което прекарваше тук като доброволец, не толкова от чувство за граждански дълг, колкото в резултат на смесеното чувство за вина и скръб заради загубата на една обезсърчена тийнейджърка — редовен обитател на приюта, — която се беше самоубила. Момичето, също бременно, се беше хвърлило от мост „И–5“.