Когато нагазиха в дълбоката до глезен кал, шляпането от краката им му се стори много шумно и го обезпокои. Той вървеше напред, като внимаваше да не повреди отпечатъците от обувки, които искаше да запази за хората от техническия екип. Болд не беше от хората, които вярват в предчувствията и свръхестествените дарби; вярно бе, че понякога проявяваше необичайната си способност да се поставя на мястото на жертвата, да съпреживява престъплението от нейната гледна точка по някакъв вътрешен, почти осезаем начин, но той отдаваше това на богатата информация, натрупана по време на дългогодишната му практика, а не на някакво магическа дарба. И пак на опита си отдаваше способността, своята и на другите, да усеща кога следата е гореща — игличките по кожата от повишения адреналин, които предупреждават ловеца за близостта на плячката му. Точно това чувство изпитваше сега — остро предчувствие, сякаш нечия ръка можеше всеки момент да му нанесе удар от сенките.
Вдясно пред тях тясната, покрита с кал ивица на тротоара се разширяваше, защото част от стогодишния тухлен зид се бе срутила. На това място те можеха да надзърнат през него в подземния комплекс, виждайки напречното сечение на неговата история. Преди няколко десетилетия стените бяха разрушени, беше излят бетон и бяха поставени стоманени греди. Сандра Бабкок и нейният археологически екип щяха да възхваляват подобна находка години наред. Но за момента Болд даде знак на Гейнс да тръгват и те оставиха зад гърба си дълбоката кал, продължавайки да следват дирята от стъпки. На всеки няколко метра лейтенантът спираше и се ослушваше, като слухът му бе изострен до крайност. Той чу някакво свистене, но не можа да определи откъде идваше то. Отгоре? От тунела на автогарата зад тях?
Приглушената червена светлина на фенерчето му се натъкна на фина паяжина, разпростряла се вдясно и вляво от него, и той си даде сметка, че по пътя си не беше срещал такива препятствия — някой неотдавна бе минал оттук и бе обрал всички паяжини. При липсата на отпечатъци от обувки, които да следва, тъй като калта бе останала далеч зад него, лейтенантът продължи, воден от драскотините по бетона, като показваше с ръка пътя на Гейнс: през една отворена врата вляво, надолу по някакъв коридор, после през друга врата вдясно. Свистенето несъмнено ставаше по-силно. По-близко. Болд докосна ухото си и Боби кимна утвърдително — и тя го беше чула.
Лейтенантът си даде сметка, че е спрял да диша, напрежението във въздуха внезапно се бе сгъстило. Той пое дълбоко дъх, за да се овладее, и Гейнс направи същото. Тя посегна и извади беретата си, макар че не я зареди, заради шума, който би издала. Всеки косъм, всяко нервно окончание подсказваше на Болд, че нещо или някой се спотайваше наблизо.
Понеже бе прекарал достатъчно дълго време в подземието и очите му бяха привикнали с мрака, лейтенантът реши да експериментира и изгаси фенерчето си. Гейнс го последва. Инстинктът му се оказа прав: околната светлина бе достатъчна, за да види неясните сиви очертания на врата и стена зад нея. Контурите им се сливаха почти напълно с околния мрак, но не съвсем, а това имаше огромно значение за Болд, защото подсказваше наличието на източник на светлина, а тя на свой ред подсказваше присъствието на нещо, на някой, на човек.
В този момент произходът на свистенето му се изясни: газова лампа. Той се приведе, надникна иззад изгнилата странична рамка на вратата и видя дълъг коридор с по няколко врати от двете му страни. По-нататък саждиво сивите очертания на коридора преминаваха в слонско сиво, а в далечния му край ставаха гълъбовосиви — така би определила Сара цветовете. С мисълта за децата и семейството си лейтенантът зави зад ъгъла и пое по коридора, следван плътно от Гейнс. Нито Болд, нито спътничката му носеха предпазни жилетки и той си каза, че това бе безразсъдно недоглеждане. Още преди години бе обещал на Лиз и на самия себе си да избягва опасността, когато е възможно, разбирайки колко е важно да се запази целостта на семейството. Сюзън Хебрингър го бе довела в Подземието. Ако бе преценил трезво ситуацията, щеше да изпрати тук Ламоя или Хайман, или някой друг.
Коридорът сякаш се смрачи, а светлината отслабна до такава степен, като че изчезна напълно. Гейнс го потупа по рамото, включи фенерчето си, което държеше в лявата ръка, и бързо прикри червената му светлина в шепата си. Тя направи знак на лейтенанта да спре. После докосна ухото си. За момент Болд чуваше единствено ритмичния пулс в слепоочията си и пищенето в ушите си от повишеното кръвно налягане. После разбра защо: свистенето бе замлъкнало. Той долови скърцане от панти и си помисли, че Боби е искала да чуе точно това.