— Да — съгласи се тя.
Изминаха още двадесет минути в лутане през врати, коридори, складови помещения, разпилени боклуци и невъобразими отпадъци, преди лейтенантът да отвори предпазливо вратата, водеща към една разхвърляна стая, три и половина на четири и половина метра, където имаше видими следи, че е била обитавана. Някогашното складово помещение с тухлени стени беше без прозорци. В него имаше дюшек с одеяла и пластмасови щайги от мляко, пълни с картонени кутии от храна. С облечената си в ръкавица ръка Болд включи една портативна луминесцентна лампа и стаята оживя. Това скривалище бе като сандък със съкровище за детектива.
Човекът, превърнал тази стая в свой дом, бе сложил върху поставена на блокчета от пенобетон врата газов котлон, няколко бели пластмасови туби, пълни с вода, и кутия с книги. Лейтенантът веднага усети свежестта на въздуха; мускусната воня на Подземието беше изчезнала почти напълно. Едва тогава Лу се сети, че лампата в помещението се захранваше с батерии, а не с газ. Той извърна бавно очи, докато се обръщаше, и видя половин дузина газови бутилки, високи по метър и двайсет. Сиви бутилки. Пълни с кислород. Клапанът на едната бе счупен и от него се чуваше свистене.
— Лейтенант? — В гласа на Гейнс прозвуча въпросителна нотка. Тя знаеше, че озадаченият му израз означава само едно — че се е сетил за нещо, за което тя не е помислила.
Болд се обади:
— Ето, че високото съдържание на кислород в кръвта на покойния господин Чен внезапно получи обяснение. — Той бръкна в една от щайгите от мляко и измъкна гумена серпентина от новогодишно парти, от онези, които се развиват, като духнеш от единия им край. — Смятам, че нашият господин Чен сигурно е провалил нечие парти.
36.
Неуместна привързаност
Понеже не можеше да прави почти нищо, докато бе отстранена от работа, Матюс, неспособна и нежелаеща да се отдаде на принудително бездействие, отново постави Маргарет на първо място сред своите ангажименти. Тя знаеше, че тази нейна мания да си запълва времето надхвърляше допустимите граници; знаеше, че възникваше истински проблем, когато й се наложеше да си разреши малко отдих; знаеше, че понякога този род мании връхлитаха човек, когато най-малко можеше да си го позволи. Но най-вече дълбоко в себе си психоложката знаеше, че принудителното бездействие щеше да й даде възможност да хвърли критичен поглед върху себе си, да преразгледа своите цели и стремежи, да се сблъска с факта, че нямаше с кого да прекара деня. Нямаше представа какво иска за себе си — мъж, семейство, кариера, почивка, независимост, хоби, кауза? Матюс се опасяваше, че ако си направеше труда да спре и да помисли върху това, празнотата на сегашното й съществуване можеше да се окаже твърде непреодолима. Обикновено тя живееше, за да решава проблемите на другите, било в Обществена безопасност, било в приюта. Идеята да се изправи пред собствените си проблеми я объркваше, а това на свой ред я връщаше обратно към откриването на Маргарет, към желанието да направи нещо, за да й помогне.
Позвъняването до приюта потвърди онова, което вече знаеше, защото дори и Маргарет да бе решила да остане там, до обяд мястото на практика опустяваше, тъй като момичетата се връщаха на улицата. Имаше няколко свърталища, където можеше да я потърси: площад „Пайънър“, пазара, зоната пред центъра „Уестлейк“, някои от алеите. Понякога тези девойки просто пътуваха с часове насам-натам с автобусите, като седяха на последната седалка и разговаряха. Тъй като беше бременна, Маргарет не се разсъбличаше, не сваляше мъже, но можеше да се дрогира, а Дафни искаше да предотврати това на всяка цена. Момичето бе споменало, че обича тънички пици — „ям италиански“, — но психоложката не можеше да се сети за нито една подобна пицария. Тя извървя още няколко пресечки, докато открие телефонна кабина с монети, чийто телефонен указател да е на мястото си. Тъкмо разлистваше „жълтите страници“ на раздела „Италиански ресторанти“, опитвайки се да размърда паметта си, когато иззвъня мобилният й телефон. Тя погледна дисплея му, където прочете: БЛОКИРАНО ОБАЖДАНЕ. Цялото й тяло потръпна.
— Матюс — отговори тя.
— Мисля, че имахме уговорка — каза отсреща гласът на Уокър.
— Така е — отвърна Дафни, внезапно обхваната от паника вследствие на изненадата. Не искаше да показва, че се оглежда за младежа, но чувствата й надделяха и тя извърна рязко глава, изследвайки всеки ъгъл, всяка витрина, всяко превозно средство. „Къде си, по дяволите?“ Почувства студ, сякаш температурата беше спаднала с тридесетина градуса. После, като си напомни, че няма нужда да му позволява да взема власт над нея, я обзе спокойствие. „Окото на очевидеца“ — помисли си тя. Стана й по-топло. Чакаше я работа — Болд искаше от нея да му достави Уокър, като приеме първоначалното му предложение да се видят. А дотогава трябваше да накара младежа да вярва, че все още има надмощие над нея.