— Положението е сложно — каза психоложката, внезапно отмаляла и студените тръпки на страха полазиха по гърба й.
— Ще ви помогна, ако вие ми помогнете — отвърна той, възвърнал неочаквано детинския си тон.
Смяната на 180 градуса бе твърде бърза и твърде убедителна. Той страдаше от психическа неуравновесеност. Беше променил поведението си прекалено бързо.
— Не искам да ви лъжа, Феръл. Искам да ми помогнете с каквото можете за изчезналите жени. — Помисли си, че поне една кола вече идваше към мястото, където се намираха. Може би дори Ламоя беше превключил телефонния номератор, за да може да следи разговора по мобилния си телефон и сега слушаше, докато и той самият се придвижваше насам.
— Защо не запазите маса за нас двамата? — попита Матюс. — Аз ще дойда при вас в „Сиатълс Бест“ и ще седнем да поговорим. — Колко още отправни точки трябваше да подаде на Ламоя? Беше му дала както адреса, така и името на заведението. При това положение бе сигурна, че е безопасно да напусне телефонната кабина и да се приближи до Уокър. — Феръл?
— Довечера в десет. Бъдете пред вратата на приюта. Ако видя, че сте сама, ще поговорим. Ако не сте… — Тя отново чу повърхностното му учестено дишане. Можеше да си го представи как се поти, макар да му е студено; възбуден, но и уплашен. — Не бъдете глупава, Дафни.
Психоложката чу отново съскането на парата, но един голям камион зави иззад ъгъла и паркира до някаква спряла кола. Отблясъкът на слънчевите лъчи по бронята му я заслепи и скри от погледа й витрината на кафенето.
— Феръл? — извика Дафни, пусна телефонната слушалка и тръгна по тротоара към заведението. Отначало вървеше, но когато шумът от кафенето, разнасящ се от мобилния й телефон, се усили, тя ускори крачка, а накрая се затича. Блясъкът на витрината намаля с промяната на ъгъла, от който я виждаше при приближаването си, стъклото премина от сребристо в черно и в крайна сметка отново стана прозрачно.
Слушалката на телефонния автомат се полюшваше на шнура си.
Джетата на Ламоя зави иззад ъгъла, заобикаляйки паркирания камион. Той прояви предпазливост и не слезе от нея — просто искаше да й покаже, че е наблизо и може да разчита на подкрепление.
Но беше твърде късно. Феръл Уокър си беше отишъл.
37.
Неочаквана среща
В 21 и 48, няколко часа след като бе разговаряла с Феръл Уокър, Матюс спокойно караше ремонтираната си хонда на юг по Първо авеню. Черното й кожено портмоне, в което бе лейтенантската й полицейска значка, се подаваше от дамската й чанта. Болд очевидно бе упражнил натиск върху капитан Шийла Хил да я върне на работа, защото не се бе събирала ревизионна комисия, нито се бе провело официално преразглеждане на случая. Бяха й се обадили по телефона, че срещата й с Уокър е одобрена, а това означаваше, че отново бе на работа.
Последните часове в Сиатълското полицейско управление и Обществена безопасност бяха преминали в мобилизация на екипа за наблюдение, в който влизаха няколко цивилни агенти от отдел „Наркотици“ и отдел „Престъпления срещу личността“, както и три облечени в черно барети от специалните части, и дори най-добрият снайперист. Болд беше прекратил претърсването на подземието под Трето авеню, докато момчетата от техническия екип изследваха скривалището, но наблюдението на строежите продължаваше, което означаваше, че хората му бяха претоварени с работа.
Когато се приготвяше за срещата, Матюс бе помолила Ламоя да й сложи микрофона — покана, която обикновено се отправяше към някоя колежка. Идеята беше сержантът да закачи и залепи с лейкопласт предавателя към панталона й, за да се избегне болезненото скубане при отлепването му от кожата й. Макар това да не бе точно интимен момент, двамата го почувстваха такъв, докато пръстите му се плъзгаха под колана на панталона й, докосвайки мимоходом еластичната материя на бельото й. Наистина на басейна и в гимнастическия салон тя носеше по-малко дрехи и показваше повече гола плът, но пък там мъжете не плъзгаха ръце под панталоните й. Ламоя не успя да залепи много добре лейкопласта, така че бръкна още по-надолу. Той внезапно отстъпи назад, сякаш го бе ударила.