— Не ме гледай така — каза той. — Това не е прищявка. То е за в случай, че този тип държи някой „скрит коз“. — Нямаше да я остави да каже и една дума. — Не забравяй, Матюс, ти бе тази, която ми внуши, че този хахо може да планира да те отвлече, не аз. Ако си ядосана, сърди се на дамата в огледалото, а не на мен, окей?
Тя реши, че участието й в разпита на Уокър е далеч по-важно от това къде ще спи тази вечер. А пък и с цялото си бърборене Ламоя неусетно бе успял да я убеди, че при всички положения не й се искаше да прекара нощта сама. А и щеше да бъде чудесно да има куче и ченге в коридора си.
Вятърът фучеше, сякаш някой бе включил вентилатор. В залива Елиът се гонеха пенести вълни, които люшкаха напред-назад движещия се тежко ферибот. Когато пристигна в мансардата на Ламоя, Матюс не разбра веднага каква бе причината за непрестанното скимтене на Блу и реши, че стопанинът липсваше на кучето така, както липсваше и на нея самата. Но после си даде сметка, че овчарката се нуждаеше от разходка, за да се облекчи. Тя облече една от мушамите на сержанта, нахлупи стара филцова шапка и излезе за една бърза обиколка на квартала, като за всеки случай сложи беретата в десния си джоб. Някогашният индустриален квартал през деня бе изпълнен с гълчавата на търговците — кафене, магазин за килими, гастроном, магазинче за вестници и списания, магазинче за цигари, — но нощем тротоарите в околностите на мансардата бяха пусти, край бордюра се строяваше редица от паркирани рейндж роувъри и трупъри, а двойките с черни кожени якета, които се разхождаха при хубаво време, си вземаха под наем видеодискове и си стояха вкъщи, когато валеше.
Блу препика няколко дузини вертикални повърхности, от ъглите на сградите до стълбчетата с табели „НЕ ПАРКИРАЙ!“. Той очерта територията си като топограф, маркира уличния ъгъл, и после зачака Матюс да го преведе през улицата.
Когато полегатите водни струи заплющяха, психоложката си помисли за открехнатия прозорец на спалнята — за много от прозорците на мансардата — и пое по обратния път. Ръмежът бе едно, но тази дъждовна буря можеше да наводни жилището.
Може би се дължеше просто на силното й желание да предпази мансардата от проливния дъжд и на повишения й вследствие на това адреналин, но няколко минути след като ускори крачка, минути, в които си даде сметка, че двамата с Блу бяха зловещо сами навън на улицата — къде бяха отишли всички? — тя внезапно бе обхваната от тревога, подобна на чувството, когато те боли или сърби някой крайник. Това ужасно усещане я подтикна да се заоглежда във всички посоки с нарастващото неистово усилие да види дали някой не вървеше след нея. Параноята я връхлетя светкавично като вятъра.
Когато Блу ускори крачки, а ноктите на лапите му задраскаха по циментовия тротоар във вихрен ритъм от звънки удари, сърцето й заби учестено, краката й сами преминаха в тръст и накрая тя направо затича, като сега двамата с кучето се надбягваха; то я следваше по петите с провесен език, а Матюс повдигаше колене, свиваше глезени, регулираше дишането си, изминавайки на спринт последните две пресечки до сградата.
Въпреки че беше задъхана, психоложката каза през смях на Блу, че е добро куче, въведе го във входа и тръгна по стълбите, въздържайки се да използва асансьора. Стори й се много по-топло, отколкото на излизане от блока. Стигна до вратата на апартамента, мушна ключа в три от петте налични ключалки и отключи. Откопча каишката на Блу, погали го по главата и тъкмо закачваше мушамата обратно на дървената стояща закачалка, когато скимтенето на овчарката я накара да се обърне.
Блу лижеше пода. Той погледна нагоре към Матюс, докато правеше това — сякаш знаеше повече от нея, — допря носа си до дъсчения под, направи няколко крачки и отново го заблиза.
За момент Дафни си помисли колко мило изглеждаше това, но мигът бързо отмина, последван от внезапната нужда да си поеме въздух в едно помещение, където той сякаш внезапно бе свършил: кучето лижеше от пода вода — вода във формата на следи от мокри ботуши.
39.
Размазани образи
Малко по-рано, докато беше на улицата, Матюс бе съжалявала, че е сама. Сега се чудеше дали наистина бе сама и искаше повече от всякога това да е така. Запита се дали самата тя не е оставила тези следи преди половин час. Или те още тогава са били там, а тя просто не ги е забелязала заради нетърпението на Блу?
— Джон? — извика името му три пъти, всеки път по-силно от предишния.
Психоложката отстъпи и заопипва слепешката вратата зад себе си, без да изпуска от поглед обширното пространство на мансардата и дългите й остъклени стени, нашарени от дъждовните струи, които се преплитаха на повърхността им като сребърни нишки. С дясната ръка отключи една по една трите ключалки, които бе заключила само преди минута — искаше, ако й се наложеше, да има свободен излаз. Лявата й ръка потърси мушамата, намери беретата и безшумно я измъкна от джоба. Свали предпазителя, вкара патрон в патронника и хвана пистолета с две ръце, като насочи дулото му към пода и леко към себе си.