Прочисти гърлото си. Когато заговори, Блу вдигна глава и се заслуша внимателно.
— Въоръжена съм! — извика високо Дафни. — Ще стрелям без предупреждение! Сега излез или кажи кой си! Повтарям: Въоръжена съм! — „И опасна“ — помисли си тя. Приклекна — жест, който кучето прие като покана да бъде погалено и припна към нея. Матюс избута Блу настрани, но овчарката изтълкува действието й като желание за игра. Кучето завря муцуната си в нея и едва не я прекатури.
Една редица от следи — от дясната й страна мокрите петна бяха по-големи, а от лявата — по-малки, подметките бяха отцедили повечето дъждовна вода само след няколко стъпки. Ъгълът, под който завиваха, сочеше към гостната — нейната спалня.
— Сега излез! — изкрещя отново психоложката, а на Блу прошепна: „Намери го!“, като посочи към стаята. Кучето я изгледа любопитно, почти се подчини, но продължи да се върти около нея, несигурно каква е играта. — Намери го! — повтори Матюс и овчарката заудря с опашка в някаква смесица от възбуда и объркване. Дафни пристъпи към вътрешността на помещението с олекнала глава и натежали ръце. Помисли си да се обърне и да избяга, но само за миг. Вече бе бягала, беше се уморила да играе ролята на жертва. Понякога тази роля бе продукт на дадена ситуация; друг път бе въпрос на поведение, на поредица от избори. Тя бе тази, която имаше опита, която държеше пистолета, която притежаваше решимостта. Сега бе ред на Уокър да се бои от нея, или на Прейър.
Психоложката отново огледа следите от подметки, като постепенно се убеждаваше, че са нейни, както обикновено постъпва със съзнанието си човек, подложен на напрежение. Нямаше повече да клечи и да изследва пода, нямаше да се остави да бъде хваната неподготвена от неканения гост.
— Уокър? — извика високо, като внимателно напредваше в компанията на Блу, който дишаше шумно до нея.
Дафни се обръщаше наляво и надясно с оръжие, все още насочено към пода пред краката й, като бавно потракващ метроном. Потта се стичаше на тънки струйки по страните й, заливаха я горещи вълни, очите й бяха сухи и я смъдяха. Прозорците изтропаха едновременно при един силен порив на вятъра. Във въздуха миришеше на морска вода и хладен дъжд — съчетание, което в друга нощ щеше да й се стори приятно и дори опияняващо.
„Само ми помогни да се справя с това“ — помоли се наум.
Пред ширналия се гол под на мансардата и обширността на помещението, тя се чувстваше като бръмбар в терариум — нечие невидимо, чудовищно око я дебнеше, докато се движеше. Мислите й препускаха, обзе я огромно нетърпение да огледа стаята колкото се може по-бързо, да заключи вратата и прозорците и после да се обади на Ламоя. Блу я следваше по петите, като от време на време от устата му се изтръгваше скимтене, като от пробит балон.
„Ламоя ще се прибере вкъщи по някое време“ — напомни си Матюс. Едната възможност бе да опре гръб в стената с видимост към цялото помещение и просто да изчака завръщането му. Или би могла да се обади по телефона и да извика някой тук, независимо от късния час. Ако го помолеше, Лу щеше да й се притече на помощ за минути.
Но възможността за съвпадение съществуваше, колкото и малка да й се струваше в този момент. Някой уличен крадец или наркоман можеше да е нахлул в апартамента, за да открадне някои преносими предмети.
Скимтенето на Блу я изнервяше. Искаше й се овчарката да се държи като истинско куче и да отиде да подплаши натрапника, вместо да се крие зад нея като уплашено дете.
Първо претърси спалнята, банята и тоалетната на Ламоя, като се притаяваше до касата на всяка врата и после с рязко движение минаваше от другата й страна, както я бяха учили. До този момент не бе влизала в тази част на мансардата, затова се опита да не обръща внимание на чистотата, която цареше в спалнята на сержанта, на купчината от само образователни книги до леглото, на перфектно сгънатите хавлиени кърпи на стола, поставен до дъската за гладене, която си беше съвсем на мястото. Тези няколко стаи й разкриха много повече за мъжа, наречен Джон, отколкото пет вечери в ресторант.