— Имате ли някаква идея къде мога да го намеря?
— Това ли е причината за целия този разговор?
— Отчасти — отговори сержантът, без да откъсва поглед от нея.
— А каква е другата причина?
— Притеснявал ли ви е някога? Правел ли е нещо извратено — например да наднича през прозорците ви?
— Феръл?
Ламоя забеляза учудването й.
— Смятате ли, че е следял Мери-Ан и Нийл?
— Това е друга история.
— Разкажете ми я.
— Просто казвам, че… да, той се караше на Мери-Ан, че ходи с Нийл. Разбира се. Та кой брат не би се карал?
— Как й се караше?
— Вижте, той беше закъсал, нали? Разорен. Без пукнат цент. И от време на време молеше Мери-Ан за пари. Знам това, защото тя ми го каза. И тя, разбира се, му помагаше винаги, когато имаше възможност. Сигурно е било ужасно досадно да се навърта непрекъснато около квартирата на Лени и да се опитва да върне Мери-Ан на корабчето. Но тя просто не беше родена за такъв живот. През всичките онези години беше живяла там, защото в противен случай баща й щеше да я смачка от бой. Тъп алкохолик. Напусна корабчето при първа възможност, но това нарани Феръл и той правеше всичко възможно, за да я върне там.
— Значи е бил изпълнен с негодувание към Нийл?
Барманката го изгледа многозначително.
— Ало?
Сега Ламоя видя Уокър в нова светлина и това го смути. Знаеше, че Матюс трябва да чуе историята около смъртта на бащата и последиците от нея върху двете му деца. Несъмнено Феръл Уокър бе носил основната тежест за прехраната на семейството, като се имаше предвид алкохолизма на баща му, и той се бе пречупил под тази тежест след смъртта бащата, а подобни истории бяха често срещано явление. Сержантът реши, че загубата на бащата е бутон, който Матюс би могла да натисне.
Синди Мартин си играеше с косата си, боядисана в ужасен оттенък на жълтото.
Джон видя, че разговорът й беше повлиял.
— Добре ли сте? — попита я той.
— Да… Не. Не съвсем. Мислите ли, че съм го съсипала, като съм го зарязала?
— По-скоро ми се струва, че го е съсипало неговото семейство.
— Храната не ви ли харесва?
Сержантът не бе изял почти нищо.
— Просто не съм много гладен. Иначе е вкусно. Много вкусно. — Той натъпка в устата си една хапка. Твърде лицемерно.
Тя погледна часовника си.
— Смяната ми свърши.
— Свърши значи.
— Искате ли да продължим този разговор на някое по-малко задимено място?
— Къде например? — Погледите им се срещнаха. Ламоя флиртуваше с нея, а дори не знаеше защо. Той се почувства като задник. Каза си, че не му трябва да спи с тази жена. Не искаше да се връща към старите си навици. В такива случаи имаше чувството, че е програмиран. Помисли си отново за таблетките. Те бяха част от програмата. Помагаха му да се отпусне, да бъде себе си.
— Имам няколко снимки на Мери-Ан. От онова време. Ще ви бъдат ли от полза?
— А на бащата? — Сержантът си мислеше за спусъка, който Матюс би могла да използва. Мислеше си за ватираната блуза, простряна на пода заедно с нейната собственичка.
— Може и него да го има. Не съм сигурна.
— Имам кола — каза той.
— Аз съм само на няколко пресечки оттук.
Ламоя кимна, въпреки че не трябваше. Някои навици се унищожаваха трудно.
Докато вървяха към дома й, вятърът фучеше по доковете от алуминий и стомана. На два пъти сержантът бръкна в джобчето си за монети и докосна двете капсули. Можеше да ги преглътне на сухо. В главата му се въртяха дузина картини на подпухналия старец на Уокър, уловен в собствената си мрежа. Таблетките щяха да забавят всички мисли, щяха да премахнат болката, донесена от вятъра.
Знаеше, че ако ги изпие, ще преспи с барманката. Две злини, които бяха за добро, щом в уравнението участваха хапчетата. Ако искаше да спи с една жена, щеше да го направи — тогава защо мислите му непрекъснато се връщаха към Матюс? В него се надигна юношески импулс да прогони тези мисли. Ако изпиеше достатъчно алкохол в комбинация с таблетките, може би щеше да ги забрави. Нямаше да му е за първи път. Той си напомни, че можеше да прави секс, колкото си пожелае. Не беше обвързан с никого.
Синди Мартин живееше на горния етаж на къща в колониален Новоанглийски стил, претърпяла известни промени. Докато барманката отключваше вратата на върха на едно стълбище, добавено, когато етажите са били разделени на апартаменти, Ламоя извади хапчетата върху дланта си, погледна ги и ги хвърли във високата трева.