Той й се извини, като заяви, че не може да остане. Трябвало да се връща. Беше я наранил, приемайки и после отказвайки предложението й. И двамата се престориха, че не е така. Тя каза, че се надява да не е разбрал погрешно поканата й. Сержантът я целуна — хубава, солидна целувка, която Мартин щеше да запомни — и рече, че не трябва да смесва работата с удоволствията, в противен случай ще го уволнят. Това беше неубедително извинение, но тя го прие мълчаливо.
— Колкото до Феръл — каза жената, когато Ламоя й обърна гръб, за да си тръгне, — той е рибар, не забравяйте това.
— Тоест? — Сержантът откри, че гледаше към подножието на стълбището и се опитваше да види къде бе хвърлил таблетките. И си даде сметка, че обмисляше отново възможността да легне с тази жена. Боже, как се нуждаеше от тях.
— Те са търпеливи — отговори Мартин. — Ловят риба в продължение на три, четири, пет дни, а после, дори и да не са уловили нищо, се връщат там и пробват отново. Той е правил това през целия си живот. Никога няма да срещнеш по-търпелив човек от мъж, който се прехранва с риболов. Те са свикнали да чакат това, което искат.
— А какво иска Уокър?
Тя поклати глава.
— Освен да си върне Мери-Ан? Не знам.
Никакви добри новини за Дафни Матюс. Двамата с психоложката го бяха очаквали, но фактът, че го чуваше от устата на тази жена, направи това още по-реално за него.
— Много ми помогнахте.
— Можех да ви помогна още повече — направи последен опит барманката. — Имате си някого, нали?
Имаше ли си? Помисли си, че тя може би се опитваше да спаси гордостта си, и каза:
— Да.
— Личи ви.
Това изявление измъчваше Ламоя по целия път към мансардата му.
Матюс се събуди от отключването на секретните ключалки на входната врата. Беше задрямала за няколко минути върху кралското легло на Ламоя, а на широкоекранния телевизор „Полок“ — един филм, който психоложката бе открила с изумление във видеотеката на сержанта — бе стигнал до средата си. Да го вземе под наем беше едно. Но да си го купи?
Тя натисна грешен бутон на дистанционното, увеличавайки звука, вместо да изключи телевизора. Но поне беше седнала, когато Ламоя се появи на вратата.
— Да не би да си извеждала Рехаб на разходка? — попита той.
— Откъде накъде? — попита на свой ред Дафни. Сержантът поклати обезсърчено глава. Тя искаше да му даде обяснение за това, че я намираше в леглото си, чувстваше, че трябва да му обясни, въпреки че й беше казал да се чувства като у дома си. — Помислих си, че един филм може да ми помогне да заспя. — Матюс се изправи, като придърпа смутено тениската си надолу. После кръстоса ръце, защото не носеше сутиен и се почувства неловко от този факт. — А, да… за Блу. Разходката.
— Добре ли си?
— Не — отговори тя, като разтърси коса и наведе глава. Чувстваше се ужасно слаба, защото бе реагирала по този начин. — Мисля, че някой е влизал в мансардата, Джон.
— Какво?
— Май бях забравила да затворя един прозорец.
Лицето му се изопна, но той успя да каже:
— Няма нищо.
— Не е така. Вината е моя и аз съжалявам.
— Това не означава…
— Подът беше мокър — прекъсна го Дафни.
— Заради отворения прозорец — предположи сержантът.
— Не. Ето тук. — Тя посочи мястото. — Следи от обувки. Може би мои, а може би не. Ако не са мои, сигурно са били оставени, докато съм разхождала Блу навън. — Чувстваше се ужасно, въпреки опитите на Джон да омаловажи нещата. — Мисля, че трябва да провериш всичко ценно, което притежаваш. Не съм пипала нищо, а тук не беше разхвърляно.
— Няма много за крадене — каза той. Но Матюс видя, че се бореше с гнева си. За да разсее напрежението, Ламоя провери няколко чекмеджета. — Бельото ми е тук. Чорапите също.
Психоложката изпита желание да го прегърне.
— Виждаш ли, че е по-добре да се върна на яхтата?
— Не е така. — Той се зае да проверява всекидневната. — Уокър?
— Възможно ли е Нейтан Прейър да знае къде живееш?
Въпросът обезпокои сержанта.
— Мислиш ли?
— А Нийл или Уокър?
— Сигурно, ако някой от тях ни е проследил.
— Ами Прейър? Нашите адреси са достъпни за братята ни в синьо. Не за обществото.