На връщане от съда психоложката положи титанични усилия, вместо да мисли за Уокър, който може би я следеше, или за специалния отряд, следящ за появата му — всички насочили вниманието си към нея, — да се съсредоточи върху Маргарет или върху някой друг, който е в нужда.
Изтръгването на Уокър от мислите й се оказа малко като разговарянето с някой, който спи. Само идеята да спаси Маргарет успяваше да я разсее достатъчно.
Матюс забеляза с изненада гърба на Болд, който влизаше в „Най-доброто кафе в Сиатъл“, разположено срещу северната стена на Обществена безопасност. Беше останала с впечатлението, че лейтенантът е при Барни Лофгрин и разглежда доклада му за предварителния оглед на подземното скривалище. Срещата или беше свършила, или предстоеше и тя реши да го попита кое от двете бе вярно, така че евентуално да го придружи.
Дафни спря на ъгъла на кръстовището и зачака светофарът да светне зелено. Беше единственият пешеходец, който се канеше да пресича.
— Ти… съсипа… живота ми. — Дълбокият мъжки глас прозвуча зад гърба й и едва не я накара да се свлече на колене. Тя се видя да лежи, наръгана и кървяща, на ъгъла, а колите да преминават край нея, без да й обръщат внимание.
Помисли си за микрофона, който бе прикрепила сутринта към сутиена си, и за факта, че някъде някой беше чул молбата й към Махони за спасяването на Маргарет. Опита се да каже нещо, да извика за помощ, но когато мъжът я хвана за раменете и я завъртя към себе си, не издаде нито звук. Вдигна ръце, за да се защити от предполагаем удар или нараняване. Видя лицето на нападателя и го разпозна, но то не принадлежеше на този, когото бе очаквала, и това накара мозъка й да блокира.
Беше мъжът, който беше спрял „да й помогне“ край игрището „Сейфко“. Мъжът, когото после бяха разпитали.
— Господин Холи — изломоти Матюс. — Махнете ръцете си от мен!
Но той сграбчи китката й, когато тя посегна към чантата си и я стисна толкова силно, че й причини болка.
„Моят момент а ла Джон Ленън“ — помисли си психоложката, като се чудеше дали мъжът щеше да извади пистолет и се удивляваше на иронията, че през последните дни вниманието й е било насочено погрешно към Феръл Уокър.
— Какво ти сторих?
Матюс долови емоцията в гласа му, който звучеше едва ли не плачевно, и я приветства — със самосъжалението можеше да се справи по-лесно, отколкото с гнева, — вярвайки, че има приличен шанс да овладее ситуацията. Един тих вътрешен глас й напомни, че Болд вече би трябвало да е чул по радиостанцията си, че „тя се нуждае от подкрепление“, и че ще изскочи от онова кафене всеки миг. С друга част от съзнанието си проумя, че от години е искала да бъде спасена и че на това донякъде се дължеше влечението й към Ламоя. Тогава осъзна, че изпитваше влечение към сержанта и тази мисъл я зашемети. Устата й пресъхна. Главата й запулсира. Тя се огледа за помощ.
— Тук не му е мястото — каза сухо Матюс. Ако успееше да накара мъжа да говори, ако успееше да спечели време, можеше да разсее намеренията му, каквито и да бяха те. Ужасът, който изпитваше в момента, беше кулминацията на всичкия страх, който бе насъбрала към Уокър.
— Спрях да ти помогна, неблагодарна кучко! — Промяната в тона я обезпокои.
— Вие сте ядосан. — Най-погрешното нещо, което можеше да каже. Осъзна го в мига, в който се изплъзна от устата й.
— Ядосан? Нима? Това се превърна в централна тема на вечерните новини, на сутрешните вестници. Моето име! Изгубих работата си. Съседите изхвърлиха боклука си пред вратата ми. — Той отстъпи назад с увиснали ръце. — Ядосан?
Матюс проследи как дясната му ръка се скри бавно в джоба на тренчкота му. После долови някакво движение отдясно. Болд, нехаещ за уличното движение, с извадено оръжие. Една кола наби спирачки и едва не го блъсна.