— Ще го задържим до сутринта — каза лейтенантът.
— Мисля, че това може да е грешка — заяви психоложката.
— Той те заплаши.
— Да, но един чайник е един вид заплаха, Лу. Всичката тази вряла вода вътре… ти я изливаш навън и това е различен вид заплаха. Ако притиснем този тип… не знаем какво може да се случи. — Тя отново се зачуди кой водеше разговора. Погледът й се премести от Уокър върху седналия срещу него мъж. Беше време да си вземе хотелска стая. Почувства се обезсърчена, дори тъжна. Уокър беше обсебен от скръб, Болд от ревност, тя от страх, а Ламоя — от непоколебимото си спокойствие. Матюс му завиждаше и се надяваше, че лицето й не разкриваше това.
— Не се тревожи. Можем да го задържим за двайсет и четири часа, което ще ни осигури достатъчно време да се сдобием със съдебна заповед дрехите му да бъдат изследвани в криминалната лаборатория.
— Не мислиш сериозно, че той е човекът, който живее в онова скривалище, нали? Наистина ли вярваш, че космите и влакната по дрехите му ще покажат това? Че ще покажат какво е станало с Чен?
Те се спогледаха мълчаливо — никой не искаше да приеме мнението на другия.
Дафни каза меко:
— Знам, че си мислиш, че ми помагаш, Лу, и те обичам заради това. Но не с този човек. Не по този начин.
Болд не отмести очи.
— Е — рече колебливо той, — в такъв случай предполагам, че трябва да тръгвам.
— Чао — махна му вяло тя, насочила вниманието си отново към Кутията. Чу, че лейтенантът излезе от стаята, изпита облекчение и се запита какво ставаше между тях. Използваше ли го, засилвайки объркването му във връзка с отношенията й с Ламоя? И ако да, с каква цел?
— Да се върнем към главните факти — чу да казва сержантът, а гласът му прозвуча носово заради малкия говорител.
Матюс знаеше, че бе невъзможно, но Уокър като че ли изведнъж се състари с още десет години, вероятно заради луминесцентната светлина — мастилени сенки под двете очи; болнаво синкав оттенък на кожата на лицето, изопната от самоналожен глад. Той помръдна едва забележимо върху стола, а когато проговори, гласът му прозвуча сдържано и спокойно, което я обезпокои и я накара да се запита с какво си имаха работа. Кой владееше положението?
— Баща ми обичаше да казва това — отговори Уокър. Той се обърна към стъклото, което от неговата страна изглеждаше като голямо огледало. — Тя слуша ли? Там ли сте, Дафни?
— Хей! — изстреля Ламоя, опитвайки се да привлече вниманието му отново върху себе си.
— Толкова съм разочарован от вас — каза Феръл.
Психоложката усети, че стомахът й се преобърна. Той като че ли знаеше точно къде стоеше. Тя се премести наляво и очите му сякаш я проследиха. Това беше обезпокоителна проява на арогантност.
— Кажи ми за шперца — обади с Ламоя.
Уокър продължи да гледа към огледалото — към нея.
— Хей! — извика за втори път сержантът, — на теб говоря. — Той стана от стола си и заобиколи масата.
Феръл обърна рязко глава към него.
— Само ме докоснете и това отива в ръцете на адвокатите.
Думите спряха Ламоя, сякаш се беше блъснал в невидим щит.
— Гледаш твърде много съдебни филми.
— Аха — каза Уокър, като погледна отново към огледалото. — През цялото ми свободно време в кънтри клуба.
— Ти да не си комедиант?
— Точно така — отговори Феръл. После извика: — Кажете му, Дафни.
— Нейната част от сделката беше да доведе Нийл на онази очна ставка. Твоята беше ключът… но един ключ се нуждае от врата.
— Не знам нищо за никакъв ключ — каза Уокър — преднамерено неубедително? — навеждайки се да погледне покрай Ламоя, който се опита да препречи гледката му към огледалото, — но съм сигурен, че вие ще измислите нещо. — Той погледна сержанта в очите. — Не е необходимо да ви помагам във всичко, нали?
— Не е необходимо да ми помагаш за нищо — сопна му се Ламоя. — Ти предложи това, приятел.
— Сделката беше Нийл да бъде прибран на топло. Ако го вкарате в затвора, може би ще намерите онази врата.
— Това може да стане и по друг начин.
— Мислиш ли?
— Това е двупосочен процес.
— Така ли? — Уокър освободи животното в себе си. Оголи зъби, забели очи, а жилите на шията му изпъкнаха. — Ние… имахме… сделка! — изрева той, карайки сержанта да отстъпи крачка назад.