Лофгрин кимна.
— Ако беше жена, щях да те целуна.
— А аз щях да подам оплакване за тормоз. — Тантурестият мъж подаде на лейтенанта още една снимка, този път на работнически комбинезон, заснета също на тъмно, под блясъка на флуоресцентна черна светлина. Безцветните петна, представляващи пръски кръв, приличаха на порой от сълзи.
— О, боже — промърмори Болд.
— Да. Точно така. Това не е Джаксън Полок. — Барни побърза да отговори, преди следователят да зададе въпроса си: — И тя е била измита, но със силен перилен препарат. Няма начин да определим групата й, няма как да направим ДНК тест. Човекът може да е заколил някой лос.
— Или две изчезнали жени.
— Носи обувки четиридесет и пети номер. Висок е около метър и осемдесет. Косата му поначало е кестенява, но в момента е боядисана — в пясъчно русо. Взема големи дози доксициклин.
Лейтенантът осъзна, че Лофгрин не описваше Феръл Уокър. Боядисана коса? Нейтан Прейър може би, въпреки че и той не съвпадаше напълно с описанието.
— Да не би да ми казваш, че сме намерили там долу шишенце за лекарства със залепена на него рецепта? Скриваш ли нещо от мен, Барни? Да не би да си открил име на тази рецепта?
— Няма рецепта, нито шишенце. Изследването на неговата коса, на боядисаната коса, на преобладаващите образци от косми, които намерихме в онази подземна стая — отговори директорът на криминалната лаборатория, — показа наличието на доксициклин. Човек е това, което поглъща. Повечето от него отива в косата му.
— Той лекува някаква инфекция — каза Болд. Използването на боя за коса разтревожи детектива у него. Жените, да. Но едно ченге не вярваше, че мъж ще боядиса косата си от суетност — ако обитателят на онази стая бе променил външния си вид, съществуваше вероятност да го е направил, за да прикрие криминалното си досие. Химикалът на лейтенанта написа: Бивш затворник? Беглец от затвора?
— Това ли е всичко? — попита той, нетърпелив да се заеме с уликите.
— Ти как смяташ? — Барни имаше обичай да пази някоя „черешка“ за края на предварителните си доклади. Болд беше взел боята за коса и доксициклина за препинателния знак — за удивителната, — но липсата на перчене от страна на Лофгрин, липсата на високомерно държание в стил „аз съм по-умен от теб“ го накараха да си мисли, че може да има и още нещо.
— Докато търсехме пътя му за бягство в коридорите отвън, намерихме няколко скъсани наскоро автобусни билети.
— Аз влязох в Подземието през един от аварийните изходи на тунела за автобуси. Вече ни е известно, че е имал достъп откъм автогарата. — Лейтенантът добави: — И ти го знаеш, защото твоите хора влязоха оттам, така че за какво става въпрос? — Барни обичаше да го предизвикват, в противен случай Болд нямаше да е толкова агресивен. Приятелствата в управлението бяха едновременно проклятие и благословия.
Лофгрин порови върху работната маса на лабораторията и извади плик за улики, в който имаше правоъгълно парче хартия — квитанция или галон.
— Квитанция от банкомат. СийТел. — Следователят знаеше, че СийТел се казваше банката на ъгъла, из чието подземие го беше развел човекът от поддръжката. — Ще те заинтригува датата.
Лу грабна плика от ръката на Лофгрин със свито сърце. Притисна найлона към квитанцията, опитвайки се да разчете датата. Пликът се изплъзна от пръстите му и падна на пода. Когато Болд се наведе да го вдигне, Барни му каза:
— Един от моите хора, Майкъл Йей — неговата сестра е касиерка в клона на СийТел на Капитъл Хил. На квитанцията е номерът на сметката на шейсетгодишна жена — Вероника Шепърд. Съмнявам се дълбоко, че госпожа Шепърд живее по-далеч от Трето Авеню.
Лейтенантът беше взел отново плика. Той притисна найлона и датата на квитанцията се видя съвсем ясно. Дата, която беше запечатана в паметта му — датата, на която беше изчезнала Сюзан Хебрингър. Лу изпита едновременно болка и оживление.
— Банкомати — каза дрезгаво Болд със задавен от емоцията глас. Беше открил връзката между туристките, наблюдавани от воайор, и двете изчезнали жени. — Общият знаменател са банкоматите.
Лу изхвърча през вратата, преди да зърне самодоволната усмивка на Лофгрин.
Болд паркира за втори път служебния си Краун Вик на стръмния склон пред СийТел, този път с включена сигнална лампа. Той се приближи тичешком до ъгловия вход на банката, но спря рязко при вида на малката светеща табела: „Банкомати“. Всеки добър следовател си задава въпроси, когато фактите станат известни. Човек се пита защо и как нещо толкова очевидно сега е изглеждало толкова незначително преди, как мозъкът е могъл да пренебрегне нещо толкова важно, толкова очебийно.