Боядисана коса? Доксициклин за задръстените му дробове.
— Обявявам това място за сцена на престъпление — заяви лейтенантът на изумения банков чиновник. — Отдръпнете се назад и дръжте ръцете в джобовете си.
— Лейтенант, не трябва ли да поставим под наблюдение гара Грейхаунд? — попита Боби Гейнс, заел предната пътническа седалка на служебния Краун Вик.
Болд отговори:
— Ние наблюдаваме автогарата, както и фериботите, и влаковете, и пропусквателния пункт на северната граница с Канада. Агенциите за коли под наем оттук до Такома разполагат с факс на банковата му сметка. — Последните няколко часа бяха най-натоварените му часове от седмици насам. Но той се чувстваше невероятно добре. — Какво те притеснява, Боби?
— Но защо тук? — попита тя, все още разочарована от него. — Вандърхорст се е обадил, че днес се чувства зле. Това би трябвало да ни подскаже нещо, нали? Той се маха. Губим си времето тук.
Колата на Болд гледаше към подножието на хълма и встрани от разположената на ъгъла сграда, в която се помещаваше банка СийТел. Лейтенантът беше завъртял огледалото за задно виждане и огледалото от страната на шофьора така, че да вижда ъгъла на улицата — в едното гледаше, когато седеше изправен, а в другото — когато се прегърбваше.
Мълчанието на шефа й разтревожи Гейнс.
— Обясни ми тогава какъв е смисълът да наблюдаваме банката?
— Тя затваря за уикенда след десет минути.
— Според моите изчисления това означава, че той се отдалечава с още десет минути от нас.
— Защо убиват хората, Боби?
Тя въздъхна, за да му покаже, че сега не й е до неговите разпити, до неговите поучения. Не след дълго те губеха актуалност.
— От любов и за пари. — Гейнс го каза с глас на ученичка, рецитираща таблицата за умножение. — Заради родината и за отмъщение. — После добави раздразнено: — Заради мириса на кръвта, заради аромата на парфюм, или защото така са им заповядали Бог или кучето им, а те са забравили да изпият таблетките си този ден.
— Просто извадихме късмет — заключи Болд. — Понякога човек има късмет.
— Късмет? — повтори вбесено тя. — Той вече е преполовил пътя до Маями, Вегас или Тихуана. Що за късмет е това?
Радиостанцията на колата и тази в скута на лейтенанта изпращяха едновременно. Мъжки глас каза тихо:
— Имаме повод на радост. Уайлдхорс се изкачва по северното стълбище на автогарата.
— По дяволите, няма начин — измърмори Гейнс. — Уайлдхорс е…?
— Разполагах само с минута, за да измисля прякор.
— Вандърхорст е Уайлдхорс — каза тя.
— Толкова ли е очевидно? — попита той, докато се взираше съсредоточено през предното стъкло на колата.
— Казваш ми, че си разположил на улиците шест патрулки и десет цивилни ченгета, освен нас само защото си разчитал на късмет?
— Първата половина от този късмет е, че открихме онова скривалище вчера, четвъртък. Втората и далеч по-важна половина е, че днес, петък, е ден за изплащане на заплати в СийТел.
— Ден за заплати — прошепна Гейнс, която вече почти боготвореше своя шеф.
— Кой би пропуснал да си вземе заплатата? Той не се е канил да напуска. Когато ми казаха, че сутринта се е обадил, че не се чувства добре, знаех, че пак ще се появи в банката. Искам да кажа, иначе защо ще си прави труда да им се обажда?
— Данните, с които разполагат в банката?
— Всичко е измислено. Няма такъв адрес. Няма такъв телефон. Охранителната фирма ще се пържи: ако са му правили проверка, тя е била повърхностна.
— Типично — каза Боби. — Големият Мак вътре ли е?
— Макензи се преструва на клиент. Трябва да действаме по този начин. Вандърхорст познава обстановката, познава редовния персонал, в това число охранителите и касиерките. Ако сложим при тях още някой, той ще надуши, че нещо не е наред.
— Тогава…
Болд я прекъсна:
— Вдигни глава!
Лу разполагаше със своя собствена представа за облика на Пер Вандърхорст, комбинация от обиколката му в подземието на банката и от снимката на мъжа, с която разполагаше охраната. Нито един от тези два образа не съвпадаше напълно със сухия, върлинест, болнав мъжки силует, който се отразяваше в огледалото.