Кучето скочи на крака и започна да скимти.
— Рехаб се нуждае от разходка — заяви Ламоя, като разроши козината на овчарката с пръстите на десния си крак.
— Странно е, че го наричаш така.
Сержантът я разбра погрешно.
— И аз съм странен. Какво от това?
— Да не би нещо да не е наред, Джон?
— Да, нещо не е наред.
— Защото съм тук? Да не би да съм прекалила с гостоприемството ти? — „Защо каза това?“ Тя усети, че се изчервява.
— Какво? Не! Причината е в мен… мой проблем. — Той стана от дивана и кучето се оживи. — Хайде, идиот такъв. — Потупа Блу по главата.
— Ще ви преча ли? — попита психоложката.
— Не го мислиш сериозно, нали, Матюс?
— Вероятно не.
— Не ни пречиш.
— Окей. — Тя потисна един кратък пристъп на гняв. Към себе си? Към него? Не беше сигурна.
Той се обърна към дивана, като избягна за миг погледа й.
— Това, което каза одеве… за само лекуването…
— Беше глупаво — прекъсна го Дафни.
Очите му бяха по-тъжни от тези на Блу.
— Слушай, Матюс… при последното ми посещение откраднах две таблетки от банята ти. Пуснах ги в джоба си и се разхождах с тях дни наред, без да кажа нищо нито на теб, нито на Болд. Както и по време на срещите ни. Нищо.
По някакъв начин чутото я уплаши повече, отколкото я беше уплашил Уокър. Думите заседнаха в гърлото й.
— Ти… изпи ли ги?
— Не, изхвърлих ги, но бях на крачка да го направя. Откраднах от теб и не ти казах. Опитах да се убедя, че щом съм ги изхвърлил, значи всичко е наред, но не е така. Това е гадно. Аз съм истински задник. Най-лошото е, че не престанах да мисля за тях. Мислех си колко глупаво съм постъпил, като съм ги изхвърлил.
— Ти си ги хвърлил, Джон. Това е важното.
— Слушай, Матюс, става въпрос за теб, не само за хапчетата.
— Разбирам те.
— Така ли? Не мисля. Не знаеш и половината от всичко.
Като погледна към Блу, тя каза:
— Мисля, че е по-добре да продължим този разговор навън.
Ламоя се усмихна леко. Матюс си помисли: „Така е по-добре.“
Тръгнаха към входната врата, тримата заедно. Сержантът я хвана за ръката и каза:
— Онези в патрулката отвън. Ще ни видят. Знаеш, после ще разправят, че сме вървели, хванати за ръчичка.
— Ами да разправят тогава. И без това ще го направят.
— Не е като да сме направили нещо.
— Не, не е — съгласи се тя.
Думите му витаеха във въздуха, докато излизаха.
Минаха покрай патрулката и Джон махна на колегите си.
— Е — обърна се той към психоложката, — мисля, че оттук нататък се движим по наклонена плоскост.
„Наклонена и хлъзгава“ — помисли си тя.
Блу откри един пожарен кран и го препика.
Матюс знаеше, че ще спи сама тази нощ, но самият факт, че размишляваше върху това, я накара да се зачуди в какво ли се забъркваше.
48.
Вратата
На Матюс й харесваше нещата да бъдат по този начин: тя, Ламоя и Болд — като един екип — се спускаха по аварийното стълбище на Обществена безопасност толкова бързо, че психоложката едва успяваше да ги догони.
— Какво става? — попита тя, като прекоси поредната площадка и продължи надолу след тях. Болд бе поискал почти всички от отдел „Престъпления срещу личността“ да бъдат в кабинетите си в събота. Криминалната лаборатория работеше с пълна пара. Хората от отдел „Специални операции“ бяха поставени в бойна готовност. Всички очакваха заповеди, защото знаеха, че е настъпил моментът случаят Хебрингър-Рандолф да бъде разрешен. Матюс бе получила указание да напусне кабинета си и да се срещне със сержанта и лейтенанта на стълбището. Освен това й бяха казали да си вземе палтото, което тя не пропусна да направи.
Болд притежаваше удивително обаяние, което зареждаше с енергия всички около него, тайнствена дарба да ръководи, която караше дори „умници“ като Ламоя да изпълняват безпрекословно заповедите му.
— Държим Вандърхорст по обвинение в терористичен акт срещу щата, основано върху притежанието му на бутилки с кислород, всяка от които би могла да предизвика мащабна експлозия. А всички заедно — нещо подобно на ядрен взрив. — Въпреки че беше едър мъж, лейтенантът се движеше плавно, като плъзгаше лявата си ръка по перилата по-скоро по навик, отколкото за опора.