Вандърхорст се загледа в белите гърбове на последните две фотографии, но не направи никакъв опит да ги обърне.
Усещайки, че времето ги притиска, психоложката реши, че няма друг избор, освен да нападне открито мъжа.
— Виждаш тези жени за последен път. Разбираш това, нали? Разбираш, че всичко е свършило?
Челото му се набръчка. Дафни смяташе всеки възможен отговор за победа. Тя забеляза, че Болд я погледна с крайчеца на окото си.
— Какво изпитваш при мисълта, че всичко е свършило? Облекчение? Гняв?
Вниманието на Вандърхорст остана приковано върху гърбовете на двете фотографии.
На Матюс й се стори, че той сви рамене, но може би мъжът просто се бе опитал да се намести по-удобно — нещо невъзможно на тези столове.
— Смяташ ли, че е добре, че всичко свърши?
Тя си помисли, че този път заподозряният със сигурност беше кимнал.
— Направил си опит да спреш, но не си могъл — заяви психоложката, приспособявайки се бързо към асоциалната личност, която вярваше, че седи пред нея. — Местел си се от град на град, не защото си се страхувал да не те хванат, а защото си мислел, че смяната на обстановката може да те накара да спреш.
Лейтенантът привлече вниманието й към касетофона: искаше отговорите на Вандърхорст да бъдат записани.
— Можеш да се довериш на нас — каза спокойно тя. Част от Дафни ненавиждаше фалшивата съпричастност, която демонстрираше към убийци като Вандърхорст; тя бе длъжна заради жертвите да показва повече погнуса и отвращение от естеството на престъпленията. Част от нея се наслаждаваше на играта, на предизвикателството да измами криминалното съзнание и да изтръгне тайните му, като използва вината и разкаянието, ако там имаше такива. Тук изкуството на заблудата беше да се преструва, че изпитва съпричастност и разбиране в преследването на истината и разкритията. Психоложката също имаше жертви — извършителите на тези престъпления, които решаваха да й се доверят и да признаят нещата, които бяха пазили толкова грижливо.
— Не е каквото си мислите — каза той.
Тя изпита вълна на облекчение, защото го бе накарала да проговори.
— Помогни ни тогава да разберем какво е.
— Не знам нищо за всичко това.
— Тогава ние можем да те изненадаме — рече Матюс. — Може би знаем повече, отколкото си мислиш.
— Не ми се вярва — каза Вандърхорст.
Дафни знаеше, че в главата на този мъж нямаше никакви гласове, никакви прошепнати „послания от Бог“ да убива. Тя си имаше работа не с психопат, а с човек, страдащ от асоциално разстройство на личността — АРЛ, — човек, толкова отдалечен от себеподобните си и от представата за добро и лошо, че извършваше своите деяния почти без да осъзнава последствията от тях. Време бе да докаже способностите си, да убеди Вандърхорст, че знае повече за него, отколкото той самият. И, помисли си тя, може би току-що го беше убедила.
— Ти наблюдаваш жени в хотелските им стаи — заяви психоложката, която вече го познаваше много по-добре. — В техните апартаменти и квартири. Как се събличат. Как се къпят. Представяш си, че си при тях, че водиш нормален живот, че си част от техния живот.
Заподозряният се сви и се размърда нервно на стола си. После се втренчи в Матюс, но тя не отмести очи, за да му покаже твърдостта си.
Болд я наблюдаваше с пребледняло лице и нервно изражение.
Почукване по вратата даде на всички им краткотрайна почивка. Влезе една жена в полицейска униформа и подаде на психоложката едно розово листче с думите:
— Не исках да ви безпокоя, но момичето звучеше много зле и каза, че било спешно.
Съобщението гласеше: „Проблеми с бебето. Моля те, ела. Аз съм над «Пицария Марио».“ Беше от Маргарет. Матюс благодари на жената, сгъна листчето и го прибра в джоба на дънките си, разочарована, че трябваше да изостави за кратко момичето, но с ясното съзнание, че разпитът бе с предимство.