Когато вратата се затвори, Дафни каза уверено на Вандърхорст:
— Ти си ги следвал по петите — някои от тях — с надеждата, че могат да те забележат, че могат да те заговорят. През по-голямата част от живота си ти си се надявал да бъдеш забелязан. Въпреки това изпадаш в ужас, когато някоя жена действително те забележи, права ли съм? — Тя разбра, че е познала, защото той се сви на стола си. Изглеждаше едновременно шокиран и любопитен. „Точно така.“ — Сюзан Хебрингър… наблюдавал си я тайно и после, съвсем изненадващо, тя се е появила при банкоматите. И ти си решил, че тя трябва да бъде твоя. Рандолф? Защо си я избрал? Заради начина, по който те е погледнала? Заради начина, по който ти е казала „здравей“? Кажи ми. — Знаейки, че в даден момент Вандърхорст ще се опита да я прекъсне, Матюс продължи бързо: — Бил си в капан между тези две думи, нали Пер — да искаш внимание и същевременно да не искаш? — Той се втренчи в очите й още по-упорито. „Остани с мен“ — окуражи го наум тя. — Какви бяха техните престъпления, Пер? Защо ги наказа? Казаха ли ти „здравей“? Попитаха ли те колко е часът? Или просто заради начина, по който са те погледнали — поглед, който си приел като покана? Само жените те объркват, нали? Мъжете не те смущават. Лейтенант Болд е дошъл в банката, но за теб не е представлявало трудност да разговаряш с него, нали? Но една жена? Аз обърквам ли те в момента? Изпитваш гняв към мен, нали? Усещам това, Пер. Той е навсякъде около мен, този гняв. И понеже знаеш какви ще бъдат следващите ми думи, знаеш кого ще спомена, нали? — Очите му се отваряха все по-широко, а бялото им се виждаше все повече. — А ти не искаш да я споменавам, нали? Искаш тя да остане извън всичко това. Тъмната й коса, обърканите сигнали, които ти е изпращала. Какво ти стори, че да заслужи това? — попита психоложката, докосвайки втората от снимките на местопрестъпленията. — Критикуваше те, независимо какво правиш? Обличаше те като малко момиченце и те показваше на приятелките си, а после ти се смееха? Къпеше се заедно с теб? Под душа? И когато си станал достатъчно голям, за да реагираш на голотата й — ти не си искал да й показваш ерекцията си, но просто не си могъл да се въздържиш и тя ти се е присмяла, — присмяла се е на ерекцията ти, нали? Смятала е, че това е забавно, страхотно. Така ли е? Но на теб изобщо не ти е било забавно. За теб е било унизително. Било е ужасно да я гледаш как се смее. А може би причината е била в това, че тя се е разхождала пред теб по бельо и е показвала прекалено много от себе си за момче на твоята възраст. Може би затова сега ти харесва да гледаш през прозорците. А може би тя се е пъхала в леглото при теб в студените нощи или в нощите, когато е имало гръмотевици и светкавици, или просто е била пила прекалено много и е искала компания? Както сега ти искаш компания.
Вандърхорст не каза нищо, но лицето му беше плувнало в пот. Болд имаше такъв вид, сякаш се канеше да прекъсне Матюс или да излезе от стаята, но въпреки това седеше мълчаливо до нея и си водеше записки върху един лист, сякаш съставяше списък за покупки.
Тя каза на Вандърхорст:
— Никога не си искал всичко това, нали Пер? Инициативата никога не е била твоя. Тя ти се е подигравала пред приятелките си, пред твоите приятели; изолирала те е от всички. Когато си водел някой приятел вкъщи, тя те е правела на глупак. Но ти си я обичал още повече заради това. Обичал си я повече от всичко на света. И този факт те е обърквал най-много от всичко. — Влажните очи на мъжа показваха, че е готов да се разплаче. Той не беше някакво престъпно животно, а бедно, патетично същество, което бе изгубило представа кое е добро и кое лошо. Психоложката усети, че скъпоценните минути на Болд изтичаха. — По-късно, когато си бил по-голям — на колко, на четиринайсет, на петнайсет? — тя все още е идвала нощем в стаята ти, но за да прави с теб неща, които са ти се стрували немислими преди година или две. И сега вече ти си бягал, нали? Криел си се. Първо, в килера. Но тя те е намерила. После в банята… но тя пак те е открила. — При всяко изявление Дафни търсеше някаква непреднамерена реакция от негова страна — сдържане на дъха, трепване на очите, разширяване на зениците, — която да й послужи като сигнален знак. — И накрая… в мазето — заяви психоложката, знаейки предварително, че ще отбележи точка. И наистина, Вандърхорст извърна засрамено очи и се втренчи в пода. — Единственото място, където тя никога не е успяла да те открие. — Матюс основаваше тази своя догадка на подземното убежище, което бяха намерили. Местонахождението на това скривалище не беше случайно. — Това е мястото, на което си се чувствал в най-голяма безопасност, нали? В мрака. Сам. С опрян в студената стена гръб. — Тя изхождаше от собственото си преживяване в приюта. — Миризмата на плесен е почти като парфюм за теб. Ти си ги водил там долу и си вършел с тях онези неща — нещата, които тя е правила с теб, — а после си се чувствал зле заради това, нали? После ти се е приисквало, ако е възможно, да ги запазиш живи. В мрака. Заключени в онази стая. За да са ти под ръка, когато се нуждаеш от тях.