— Откъде го открадна? — поинтересува се лейтенантът.
Мъжът продължаваше да се поти обилно. Той изгледа с подозрение Болд, но не се затвори в себе си, както се опасяваше психоложката.
Тя повтори:
— Той твърди, че всичко е измислено от него.
Объркан, Вандърхорст посочи първите три снимки на масата.
— Тогава кой е отвлякъл тези? Сигурно пак той? Милисънт Етъридж. Таня Уолас. Анита Бейлок. Той ви лъже.
Техният заподозрян току-що бе назовал имената на другите три жертви; имена, които не бяха споменавани в тази стая. Имаше обяснения, които един добър съдебен защитник би могъл да използва, например огромната шумотевица, която обикновено се вдигаше от пресата около подобни случаи. Но контекстът на отговора на Вандърхорст в комбинация с решителността в гласа му щяха да допринесат до голяма степен за осъждането му.
— Значи твърдиш, че той не е участвал в това — продължи Матюс.
— Глупости.
— Той ни каза, че са провесени като чирози. Значи е бил в онази стая.
— Той открадна ключа. Моят ключ.
Психоложката отчаяно искаше да погледне към Лу, за да отпразнуват победата си, но не посмя да изпрати такъв сигнал. Трябваше да изтръгнат колкото се може повече информация от него.
Болд го попита:
— От колко време ти липсва този ключ?
— От известно време. Нямам много добра представа за времето.
— Как си влизал там, след като си изгубил ключа?
— Не съм — каза Вандърхорст и се изкашля. — Не и след като загубих този ключ. Повечето от ключалките там долу… могат да бъдат отворени с какъвто и да е шперц. Но не и онази стая. Затова избрах нея. — Той видя озадачените им изражения и добави: — Вижте какво, аз скрих ключа, за да не бъде намерен в мен.
— Наистина ли? — попита лейтенантът.
— Това е било твоя идея — заяви Матюс.
— Закачих го на един пирон в дъното на коридора… в онзи склад. И после един ден той изчезна — оттогава не съм влизал в стаята. — Заподозряният се обърна към Болд: — Планирах да напусна този град много преди да се появите, повярвайте ми.
— Но са ти дължали пари — каза лейтенантът.
— Близо шестстотин долара — рече Вандърхорст, сякаш говореше за кралско възнаграждение, сякаш си бе струвало да го хванат заради такава сума. Отчаяният му поглед шареше между двамата следователи. — Защо ме гледате така? Какво казах? Шестстотин долара са си шестстотин долара. Кой би изоставил шестстотин долара?
— Звучи ми смислено — каза Болд.
Мъжът обърна сам последната фотография. Това беше снимка на лицето на Били Чен, направена от съдебния лекар. Той се втренчи мълчаливо в нея и дълго време не отмести поглед.
— Погрешното място, погрешното време.
— Наистина ли? — попита скептично лейтенантът.
— Питайте го.
— Ти си го държал в онази стая. Можем да го докажем.
Вандърхорст изглеждаше изненадан. Той сви рамене.
— Някой се появява неканен и ти му показваш вратата.
— Ти си го зашеметил с удар по главата и после си инсценирал удавяне.
— Така казвате вие.
— Убеди ме, че греша.
Вандърхорст погледна нагоре към Болд с отчаяни очи.
Силно почукване по вратата накара психоложката да подскочи. За момент тя се бе пренесла в Подземието заедно с Вандърхорст. В стаята влезе една жена в полицейска униформа.
— Лейтенант — каза тя, като се обърна към Лу. — Те са тук.
Антъни Шапиро мина покрай нея, като я избута настрани с тялото си, високо едва сто и шейсет сантиметра. Беше облечен в тъмносин копринен костюм, който струваше колкото едномесечната заплата на Болд. Той каза на заподозряния:
— Нямаме повече работа тук, Вандърхорст. Не казвайте нито дума повече. — Адвокатът изгледа ядосано Болд. — Засрамете се, лейтенант. И то през уикенда! — Той забеляза касетофона, чиито касети още се въртяха. След това си даде сметка за присъствието на психоложката. Двама лейтенанти в една и съща стая за разпити, и то работещите в екип Болд и Матюс — тази мисъл, изглежда, най-накрая достигна до съзнанието му.
— Кажете ми, че сте държали устата си затворена, сър — обърна се Шапиро към своя клиент.
— Кой, по дяволите, сте вие? — попита заподозряният.
Адвокатът наклони глава и въздъхна.
— Окей — обърна се той към Болд. — Кажете ми колко лошо е положението.