Чуваше ли се този клоун? Джон си имаше работа с патологичен лъжец, мъж, който би казал всичко на една жена, за да си легне с нея, всичко на едно ченге, за да запази досието си чисто. Сержантът рече:
— Ето какво е мнението ми, Нейт: имаш известен шанс за измъкване, но трябва се потрудиш.
— Шанс за измъкване — съгласи се заместник-шерифът, като кимна леко. — И аз се опитвам да ти кажа същото.
— Ще се наложи да разкажеш всичко това отново.
— Не и официално, не. Мамка му, няма начин. Забрави. Ако ме извикаш отново в стаята за разпити, ще постъпя като сержант Шулц. Ще видиш грозния ми полицейски задник. Аз? Да правя свирки на разни тежкари, как ли пък не.
Дясната ръка на Ламоя напипа бутона, с който се заключваше вратата — постара се движението му да остане незабелязано. Въздухът изведнъж му се стори с няколко десетки градуса по-горещ. Натисна бутона и изщракването му прозвуча като изстрел от пистолет със заглушител.
— Нали знаеш, Нейт, подобни лайна довършват и най-добрите.
— Вкарай ме там и ще се сдобия с лоша форма на ларингит.
— Сиатълското полицейско управление и Окръжната шерифска служба, говорим за две различни неща — напомни му сержантът. — Едната ръка не винаги мие другата. Ще те третираме като информатор и ще запазим личността ти в тайна. — Това бе невъзможно, но Прейър си мислеше, че знае повече за детективската работа, отколкото знаеше в действителност.
Иззвъня мобилен телефон. Ламоя посегна към своя, но осъзна, че звънеше телефонът на Нейтан. Едрият мъж отговори на обаждането.
— По дяволите, какво казваш! — Очите му се насочиха към Джон и за момент сержантът си помисли, че говореха за него. Беше ли избързала Шийла Хил със своето обаждане? Беше ли предупреден току-що Прейър, че го разследват заради нещо, което бяха открили в кочаните му с квитанции отпреди почти две години? — Може би, а може би не. — Той приключи разговора и се загледа в Ламоя с крайчеца на окото си, сякаш се канеше да каже нещо. После погледна през предното стъкло на патрулката към красивия хоризонт. На сержанта му се прииска да можеше да се наслади на момента.
Нейтан каза:
— Срещата ни приключи. Трябва да се връщам.
Джон усети, че облекчението отпусна мускулите му и че отново можеше да се движи. През последните няколко секунди бе седял като вкаменен на седалката си.
— Ще се справим с това, Нейт. И то без особени затруднения.
— Просто запомни какво ти казах: направи ми услуга и аз ще ти я върна. Но ако се опиташ да ме измамиш, паметта ми ще отиде на кино.
— Ясно. — Ламоя успя да отвори вратата и да се добере до сигурността на тротоара. Пръстите му напипаха касетофона, който издуваше джоба на сакото му.
— Мога да те закарам до управлението, на път ми е.
— Не е необходимо.
— Както искаш.
Сержантът затвори вратата. Когато Прейър се вля в трафика, левият му палец изключи касетофона. Валеше. Но като всеки друг в този град, Джон не забеляза това.
Двадесет и няколко минути по-късно Ламоя, който бе тръгнал по най-прекия път обратно към Обществена безопасност и се бе задъхал от бързането си надолу по хълма, потропа по отворената врата на Матюс, очаквайки да завари психоложката, седнала зад бюрото й. Колкото и да бе иронично, Дафни разбираше Прейър по-добре от всеки друг и щеше да полудее, когато чуеше записа на касетата. Раменете на сержанта увиснаха разочаровано и той отиде в стаята на секретарките.
— Матюс да не би да е на някаква среща? Къде мога да я открия?
— В почивка е — отговори му най-близката секретарка, като погледна към графика на стената.
— Какво казваш? — попита той със значително по-висок глас.
— Взе си „свободно време“, сержант.
— Тя е с микрофон. Под наблюдение е — каза Ламоя, въпреки че не беше съвсем сигурен. Не искаше Дафни да се разхожда незащитена по улиците.
Раздразнената секретарка отвърна:
— Тогава какъв е проблемът да я намерите? — Тя промърмори нещо под носа си за това, че той все пак е детектив и жената до нея се ухили на коментара.
Сержантът каза твърдо:
— Обади се тук-там и я намери. Ще чакам на мобилния си телефон. — Той тръгна към асансьора, но го пренебрегна и хукна надолу по стълбите. Когато стигна на петия етаж, номерът на мобилния й телефон вече звънеше в ухото му. Свърза се с гласовата й поща. Защо не отговаряше?
Ламоя се обади от кабинета си на диспечера на отдел „Специални операции“. Там не бяха чували Матюс да е напускала сградата.