Нейтан Прейър щеше да отиде в затвора.
53.
На пет минути път от благополучието
Марио — ако изобщо имаше такъв — бе открил един наистина евтин имот, който все пак бе на учудващо кратко разстояние от центъра на града и му даваше възможност да доставя пици там. Сградата изглеждаше по-стара от Господ. Кварталът, добре познат на полицейските патрули като предпочитано място за дейността на бандите — район на складове и предприятия от леката промишленост — бе в упадък повече от десетилетие, откакто хардуерът бе загубил битката със софтуера за местната икономика. Тухлените постройки и напуканият асфалт приютяваха ръждясалите скелети на стари коли. На пет минути път от благополучието.
Пицарията разполагаше с щанд за приходящи клиенти, двама готвачи, четирима разносвачи и чифт огромни фурни. От тонколоните се лееше алтернативен рок, достигащ опасни децибели. Растафарианецът39, който приемаше поръчка по телефона, вдигна пръст — знак, че ей сега ще дойде при нея. Като затвори, той извика нещо към мършава, накичена с безброй обици, около двадесетгодишна девойка в другия край на малкото помещение. Бялото момче до нея, което се изживяваше като гангстер — целите му ръце бяха покрити с морави татуировки, изобразяващи паяжини и бодлива тел, — ръсеше, слава богу с домакински ръкавици на ръцете, един блат с резенчета гъби.
Матюс отвори със замах полицейската си карта:
— Има ли горе бременна млада жена?
— Може и да има — отговори растафарианецът. Не бе имал време да проучи обстойно полицейската й карта, така че я впечатли, като добави: — Какво прави един лейтенант на улицата?
— Вие ли сте собственикът?
— Ами. Просто управител. Вие от жилищната полиция ли сте? — За него това си беше просто шега.
— Маргарет — каза Матюс. — Името й е Маргарет.
— Така ли?
— Тук съм, за да й помогна.
— Обзалагам се, че е така.
— Кога за последен път са идвали на проверка от градската хигиенно-санитарна служба?
— Втора стая — отговори той. — Намира се вляво.
— А какво ще кажете за заместник-шерифа?
— За кого?
— Колата му е на една пряка оттук.
— Значи е на посещение при някой от чародеите в квартала. Нищо ново.
Матюс се взря изучаващо в лицето му и откри, че му вярва. Помисли си, че Прейър би трябвало да има пръст в положението на Маргарет — било като неин приятел, било като враг. Психоложката обаче не гореше от желание да се сблъска с него. Той имаше опит в спотайването и тя не бе забравила това.
— Кой обитава другите стаи горе? — попита Дафни.
Ямаецът я изгледа подозрително.
— С кого ще се сблъскам в коридора? — натърти Матюс.
— Никой няма да стреля по вас, ако това имате предвид.
— Точно това имах предвид.
Тя извади двайсетачка от чантата си, сложи я на щанда и каза:
— Задръжте рестото. — Това го накара да се усмихне, показвайки редките си зъби. Психоложката добави още една двайсетачка. — Има ля някой горе с Маргарет?
— Аз дори не знам, че тя е горе, лейди.
— А в сферата на възможното? — намекна тя.
— Слушайте, те мислят, че не знам, но има трички, които делят една стая, която едва стига за един човек. Млади жени.
Матюс извади пистолета от чантата си и го зареди. Всичко се свеждаше до демонстриране на сила по улиците. Човек или беше играч, или не. Бе разбрала тази психология, макар че не й достигаше кураж да я прилага.
— Не искам някой да ми досажда. Да ви дам ли минутка да уведомите някого, или не?
— Хората през цялото време сноват навън-навътре, лейтенант. — От начина, по който наблегна на чина й, разбра, че той бе наясно що за канцеларски плъх бе тя. — Направете каквото трябва — добави растафарианецът.
Входът за стълбището, което водеше до стаите, бе вляво от изхода на пицарията. Матюс погледна към отсрещната страна на улицата, където Гейнс бе паркирала колата. Според уговорката тя правеше всичко възможно да открие Прейър. Матюс прикри оръжието си, докато се качваше по тъмното мръсно стълбище, задушавайки се от смрадта на урина. В места като това — един пропаднал бордей — точно изненадите костваха живота на полицаите. Времето за реакция се оказваше по-дълго от мисловния процес. Дванадесетгодишни хлапета с водни пистолети биваха застреляни.