— Международният квартал? — помисли си за Мама Лу — жената, която най-напред го бе подтикнала към това разследване. Матюс бе изчезнала съвсем наблизо до този квартал. — И свързва това място с Международният квартал?
— Само казвам, че е възможно. Не, вероятно. Дори не, правдоподобно.
Болд извади мобилния си телефон и извика на Ибърсън:
— Трябва да се кача горе. Трябва да проведа един телефонен разговор.
Директорът махна на следващия автобус, който се зададе. След по-малко от две минути Болд и Бабкок крачеха по улиците.
58.
Подаръкът
Ниският тунел се снишаваше зад завоя и разкриваше огромно количество дървени подпори и греди — по всяка вероятност стари железопътни траверси, — които бяха почти напълно изгнили. Матюс се помъчи да прогони страха, който се опитваше да я завладее.
Уокър я спря и й нареди да се дръпне настрана. Не бяха стигнали много далече при този бавен ход. Тя видя как бледата светлина на фенерчето му освети ръба на голяма дупка в пръстената стена. Феръл се приближи до нея и надникна вътре, а психоложката остана с впечатлението, че е идвал тук и друг път.
Не можеше да види какво има в дупката, но мълчаливо се помоли той да не я кара да минава през нея. Приличаше на едно от онези места, от които човек никога не излиза. Не й вдъхваше никаква надежда, че може да води до някакъв спасителен път.
Уокър се обърна и я погледна, като първо насочи светлината към нея, а после към себе си, давайки й възможност да го види. След това с детински тон, от който я полазиха тръпки, каза:
— За мен е важно да знаеш колко много ме е грижа за теб.
— Феръл…
Той й изшътка и каза:
— За да разбереш до каква степен съм готов да ти помогна. Ти намери стаята. Ето защо… — Гласът му изтъня.
Дафни се притесни, че Уокър не можеше да задържи мисълта си, че връзките в мозъка му може би правеха засечка като резултат било от стрес, било от някаква органична малформация, която тя бе пропуснала да установи по време на контактите си с него. Всъщност тези контакти бяха твърде краткотрайни.
— Защото какво? — попита Матюс.
— Ами… то е целта на всичко това — поясни той.
— В случай че вече сме постигнали тази цел, Феръл… може би трябва да тръгнем обратно към повърхността.
— Сега тя е далеч над нас, нали? — Уокър опита да се усмихне, но безизразното му лице само се сгърчи и усмивката му заприлича повече на озъбване. — Ела да видиш. Това е за теб.
— Не, благодаря.
— Ела! Погледни! — Ръката му хвана дръжката на ножа и психоложката усети, че запристъпва напред, сякаш бе марионетка.
— Сега искам да се върна горе на улицата — каза тя, подтиквайки го към съдействие, като се възползва от момента, в който той се държеше поне малко по-благосклонно.
Уокър я накара да застане пред тъмната дупка в стената. Тя изглеждаше като издълбана от поток, текъл преди години оттук. Противната усмивка на Феръл трябваше да я предупреди. Той се обърна бавно и насочи жълтеникавата светлина към отвора.
На нещо като естествен трон, издигащ се над калта подобно на олтар, седеше обезглавеното тяло на мъж в кафява униформа. Матюс изкрещя и отскочи назад, когато лъчът на фенерчето освети главата на Нейтан Прейър, положена в собствения му скут между големите му длани.
— За теб е — каза Феръл. — Той те безпокоеше, нали? Видях ви двамата пред Приюта онази нощ, когато трябваше да се срещнем. Видях те да го блъскаш. Той те сграбчи… — Гласът му заглъхна, като осъзна, че тя бе разстроена от това, а не очарована, както бе очаквал. — Ти се… спречка… с него.
Уокър я беше наблюдавал пред Приюта в нощта, когато се бяха уговорили да се срещнат — нощта, в която Нейтан Прейър бе пристигнал неочаквано без съмнение в резултат на телефонно обаждане или съобщение от самия Феръл. Психоложката си даде сметка, че той сигурно я бе проследил до жилището на Ламоя — вероятно вече е знаел за мансардата, — влязъл бе през онзи прозорец да остави ключа, когато тя бе извела Блу на разходка. През цялото време си бе играл с нея като рибар с ценен улов.
Погледът й се концентрира, на слабата светлина на фенерчето, като бързо сменящи се кадри, пред очите й изникнаха един по един всички детайли: служебният пистолет на Прейър все още бе в кобура на униформения му колан — сега точно до дясното му ухо. До него бе затъкнат черен спрей без етикет със сълзотворен газ. А до него — фенерче „Маглит“. Уокър, който не бе проявил интерес към оръжието на Гейнс, очевидно бе пренебрегнал и това на Нейтан. Дафни събра и последната частица сила и самообладание, които й бяха останали, и пристъпи напред, към олтара.