— За блузата на Мери-Ан — каза тя. — Не си я намерил. Ти вече си знаел къде е.
— Какво? — Гласът му го издаде. Прибра ножа, като преди това избърса острието му в дънките си. Тази победа й вдъхна смелост.
— Ти си знаел къде Нийл крие ключа за колата си.
— Достатъчно за това.
— Бил си с тях онази нощ, когато той е забравил другия ключ. На рождения ден, нали?
— Казах достатъчно!
— Как успя да я накараш да седи там, докато я прегазиш, Феръл?
Той изкрещя:
— Затвори… си… устата!
Матюс разбра, че бе улучила право в целта.
— Ей там ще си починем за минутка — каза, искайки да прозвучи като нейна идея, за да му отнеме водещата роля. Започваше да разбира, че трансформацията в Уокър бе отишла отвъд стадия, който си бе представяла. Той не само бе прехвърлил чувствата си към Мери-Ан върху нея, но и собствената си вина върху Лени Нийл.
Чу дишането му — бързо и повърхностно — и си даде сметка, че си бяха сменили ролите. Сега той вървеше по петите й и не искаше да спре.
— Не можеш да я замениш, Феръл. Нито с мен, нито с който и да е друг. Не можеш да промениш случилото се, колкото и да ти се иска, и повтарянето на това, което си извършил — то ти се върти в ума, нали? — няма с нищо да помогне. То просто ще направи положението още по-лошо. Говоря за мъката. Знам всичко за нея. Тя ще стане много, много по-силна. — Предизвикателно и надменно му обърна гръб, преди да е имал възможност да се съвземе от казаното. Продължи напред към мястото за почивка.
— Ти ме предаде — чу зад себе си и разбра, че това бе адресирано към Мери-Ан, а не към нея.
Пробва с нещо, което им бе разказал Нийл, и подхвърли през рамо:
— Ти си я помолил за пари… Да се върне с теб на корабчето. Но тя не е искала. Искала е да си поживее. Какво си очаквал, Феръл?
— Аз… я… спасих — отвърна Уокър. — Тя… ми беше… задължена.
Матюс спря и се обърна.
— Спаси я от Лени Нийл, от самата нея. — Нарочно се поколеба, искайки следващата мисъл да се запечата в съзнанието му. — … Или от теб? От онази част от тебе, която е мислела за нея по начин, по който не се допуска братята да мислят за сестрите си.
Феръл се приближи до Матюс толкова, че тя можа да долови познатото му зловоние.
— От него! — каза той по-възбуден, отколкото някога го бе виждала. — Аз я спасих от него. — Уокър погледна вляво от нея и тя разбра, че съжаляваше за онова, което току-що й беше разкрил.
Без да иска, Матюс ахна високо. Бе пропускала катализатора през цялото време. А той е бил там, точно пред очите й — практически посочен й от Ламоя, — а тя просто го бе подминавала. Сега парченцата на мозайката си отидоха по местата като редичка от домино, чиито блокчета падаха в абсолютна последователност. Сега — най-накрая — всичко придоби смисъл и откритието я зареди с нова енергия и целенасоченост. Беше го хванала натясно; целият бе в ръцете й.
Подхвърли:
— Удавянето… То не е било злополука.
Лицето на Уокър се изопна. По него се изписа огромна мъка и тя очакваше от очите му да закапят сълзи. Но той се оказа по-силен, далеч по-издръжлив, отколкото бе предполагала. Вече бе проявявал част от тази сила и това изправи отново Матюс пред неговия сблъсък с Мери-Ан.
— Злополуките се случват.
59.
Преследване на писък
Първият писък насочи Ламоя в правилната посока. Преди това бе следвал градската канализационна тръба за дъждовна вода към залива Елиът. Но този писък, женски писък, го накара да се завърти на пети, да тръгне бързо назад по стъпките си и да извади мобилния си телефон. Когато разбра, че телефонът бе безполезен, защото нямаше обхват толкова дълбоко под земята, той се замисли дали да не се изкачи по бетонния комин обратно до уличната шахта, през която беше дошъл — в момента минаваше точно под отвора й, — за да поиска подкрепление от отдела за специални операции, но си спомни молбата на Матюс да не превръща спасяването й в диктувана от управлението процедура, нещо, което тя някак си беше предвидила, и подмина отвора на уличната шахта, решен да следва звука на гласа й, преди да го е изгубил, а заедно с него и нея.
Докато вървеше в тази посока, фенерчето му освети два чифта кални следи от обувки, които след няколко минути го отведоха до една метална решетка в стената на канализационната тръба. Сержантът дръпна решетката и тя веднага поддаде. Той захапа фенерчето, сякаш беше цигара, хвана я с две ръце и я премести настрани, за да може да се покатери през отвора. Калните следи продължаваха от другата страна в ниска хоризонтална шахта, която му заприлича на миньорски тунел. Шахтата изглеждаше много стара… и изведнъж Ламоя осъзна какво виждаше. Той не разбираше почти нищо от отводнителни канали и тунели и все пак детективът в него реши, че по всяка вероятност това бе Тунелът на контрабандистите, за който им беше споменал свещеникът.