Батериите на фенерчето отслабваха, а с тях намаляваше и шансът й да избяга. Ако възнамеряваше да използва парчето стъкло срещу Уокър, трябваше да го направи скоро.
— Тогава ми разкажи за другата злополука — тази с Мери-Ан.
Младежът каза:
— Ти обичаш всичко да е чисто и подредено. Спретнато. Но не винаги става така. Ще разполагаме с много време за разговори, Дафни. — Той се усмихна. — В края на тунела има светлина. Ще видиш.
„По-скоро корабче“ — помисли си Матюс. Уокър вече й беше намекнал това. Щеше да открадне някое корабче и да го изкара в открито море. Рибарите можеха да стоят седмици, дори месеци в морето. Тази мисъл я парализира. „Никога няма да ме открият.“
62.
Скъсяване на разстоянието
„Никога няма да я открия“ — каза си Ламоя, когато стигна до един завой на тунела, където подът беше покрит с рядка кал, която правеше преминаването трудно, дори невъзможно. Доколкото знаеше, следите, по които вървеше, бяха отпреди шейсетина години. Но в момента, в който си помисли това, забеляза недалеч пред себе си цяла плетеница от следи, сякаш в калта се бяха въргаляли група прасета.
Сержантът спря крака си в последната секунда — петата му докосваше калта, а пръстите му се канеха да стъпят в нея, — завладян от ужас, сякаш беше войник, който всеки миг ще настъпи мина. Той премести внимателно крак и освети с фенерчето си парчетата счупено стъкло, сред които проблесна малко късче злато. След миг държеше обецата й в ръка. „Вече съм близо до теб — помисли си неволно Ламоя. — Дръж се.“
Когато се приближи до отъпканата кал, видя в стената на тунела отвор. Друг тунел? Изход към повърхността или към друг отводнителен канал?
Джон извади пистолета си от кобура под коженото сако и бързо го зареди.
— Въоръжен съм — извика тихо сержантът, така че гласът му да бъде чут на не повече от няколко метра. Задържа фенерчето под пистолета, направи няколко големи крачки и като протегна напред и двете си ръце, освети дупката.
— Исусе! — Стомахът му се преобърна от шока при вида на обезглавения заместник-шериф. Трябваха му няколко секунди, за да види лежащата настрани глава и да разпознае лицето на Прейър.
Ламоя осъзна, че разсъждаваше не само като полицай, но и като психолог. Това също го изненада. Ескалация. Уокър беше пренесъл в жертва Прейър заради нея — знаеше това със сигурност. Обикновеното убийство беше едно нещо; обезглавяването — съвсем друго, различна парадигма. Той провери отново дали мобилният му телефон имаше обхват — нямаше. Провери функцията „радио“. Тя също не работеше.
Все още стоеше вцепенен на мястото си, когато дочу слабия звук на гласове. Като шумоленето на насекомо в тъмна стая. Не можеше да определи със сигурност от коя посока идваше звукът. Направи крачка напред, после една назад. Завъртя се на другата страна и се ослуша отново.
Остави дупката, в която лежеше тялото на Прейър, зад себе си. Това го накара да изпита облекчение.
На север! Сега чуваше ясно звука. После той изчезна отново и Ламоя се зачуди дали изобщо е съществувал. Но да. Там. Женски глас, нямаше съмнение в това. По-близо, отколкото си беше мислил. Той тръгна бързо към звука, като се придържаше към стената на тунела, встрани от хлъзгавата кал по средата му, движейки се колкото се може по-тихо.
Това беше единственото нещо, което можеше да направи, за да се въздържи да не извика името й.
63.
Разбулване на истината
Поглъщащата тъмнина затрудняваше придвижването на Матюс и объркваше сетивата й. Уокър я накара да застане на четири крака и те пропълзяха под чифт тръби, които разполовяваха тунела. Когато понечи да се изправи, той я бутна напред и я натисна към калния под. После включи фенерчето и насочи жълтия му лъч към очите й.
— Тя падна — каза младежът. — Това е всичко: злополука.
— Злополука? Та ти си я прегазил, Феръл. Как ще ми обясниш това?
Уокър продължи да седи върху психоложката, но погледът му стана отнесен и той поклати яростно глава. Правейки това, младежът й даде благоприятната възможност, от която се нуждаеше, но тя не се възползва от нея. Не можеше да се възползва. Искаше да научи отговорите. Уокър заговори толкова бързо и тихо, че Дафни едва разбираше думите му:
— Тя ме блъсна… не трябваше да го прави… падна от противопожарната стълба… въпреки че беше мъртва там долу… трябваше да я преместя… колата. Онзи ключ… задната ос.