На места тунелът изглеждаше готов да се срути, стогодишните железопътни траверси се огъваха под тежестта и натиска на града, построен върху тях. Сержантът преминаваше през участъци, в които се редуваха горещина и студ, отвратителна смрад с липсата на каквито и да било миризми. Гробовете бяха по-плитки от тези катакомби. Той бягаше под гробове.
Мъжът видя недалеч пред себе си стена от тръби, които изглежда, запушваха тунела и си помисли: „Да измина целия този път, само за да открия, че е блокиран.“ Но когато се приближи, светлината на фенерчето му разкри илюзията — под най-долната тръба имаше достатъчно място, през което да се провре.
Докато се провираше под тръбата, той чу вик — мъжки вик, — породен от физическа болка, а не от ярост.
После се разнесе шляпане — някой бягаше през калта. Не един, а двама души, реши сержантът. Не към него, а в другата посока. Дали не бягаха от него? Беше ли видял Уокър светлината на фенерчето му? Беше ли чул приближаването му?
Или Матюс бягаше от Уокър, което беше по-вероятно, като се имаше предвид викът, който бе чул? Ламоя премина в спринт, като се изкушаваше да извика, но се опасяваше да не издаде присъствието си.
Когато халогенното му фенерче освети почервенелия от кръв парцал и назъбеното парче стъкло, увито в него, той не изпита страх, а стопляща надежда. Беше ли Уокър достатъчно умен, за да измисли подобно оръжие? Не му се вярваше. Беше ли отрязал главата на Прейър с парче стъкло? Едва ли. Тя го беше изиграла. По дяволите — тя го беше изиграла!
66.
Отвратителен късмет
Слабата жълта светлина на фенерчето разкри, че напред тунелът или правеше остър завой, или свършваше. Тази мисъл обсеби съзнанието на Матюс: глух тунел. Беше ли възнамерявал Уокър изобщо да я убива или просто бе искал да й предложи тялото на Нейтан Прейър като „подарък за сдобряване“? Дали не беше предизвикала всичко, което й се беше случило, като се бе опитала да вземе оръжието на Прейър?
Следващата й мисъл беше, че Уокър, лошо ранен и отчаян, нарочно я беше оставил да избяга напред, знаейки, че влиза в капан. Фенерът внезапно угасна. Дафни го разтърси, но не можа да го върне към живот. Тя се съсредоточи върху последното нещо, което беше видяла, и чийто образ в момента избледняваше пред очите й по начина, по който отслабваше светлината на един фенер. Купчина отломки няколко крачки напред и надясно. Уокър също бе намалил ход, щом фенерчето бе угаснало, вероятно подозирайки някаква клопка. Психоложката протегна ръце и тръгна бавно напред. Пълният мрак започна постепенно да губи гъстотата си. Отнякъде проникваше светлина, засега твърде слаба, но достатъчна, за да й вдъхне надежда.
Тя коленичи, прокара ръце по земята и напипа една тухла. Като я стисна здраво, Матюс се обърна и облегна гръб на студената мръсна стена до някаква подпора, която й заприлича на изгнила, разпадаща се, поставена вертикално железопътна траверса.
Никаква смърт не я плашеше повече от идеята да бъде погребана жива. Дафни опита да сдържи дъха си, за да чува по-добре, но кръвта, която пулсираше в ушите й, заглушаваше всички други звуци.
Тя можеше да си представи как Уокър се приближава към нея, но не можеше да го види, нито да го усети. Очите й се приспособиха още повече към заобикалящия я мрак и психоложката видя силуета на подпората, до която се криеше. Щом имаше светлина, значи имаше въздух. А щом имаше въздух, значи имаше отвор към повърхността.
Без да иска, Матюс се подпря върху подпората и част от нея се отчупи. Парчето падна на пода, а заедно с него от тавана на тунела се посипа пръст.
Уокър изскочи от тъмнината и заблуден от слабата светлина, заби рибарския си нож в меката дървена подпора. Върху тях се изсипа лавина от пръст и отломки; Дафни изпищя, отскочи назад и се спъна в друга купчина отломки. Тя политна назад и протегна ръце, за да омекоти падането си, но си удари главата в друга стълб. В скута й падна голяма буца мокра пръст, последвана от порой от камъни. Уокър се хвърли към нея — видя го като неясен, тъмен силует. Тя замахна с тухлата към главата му със силата, с която биеше сервис, но го улучи в рамото, защото младежът също се спъна в купчината отломки. Матюс замахна отново и този път го удари в ухото, като отнесе част от скалпа му.
— Мамка му! — изкрещя той, ножът му проблесна в тъмнината с невъзможна скорост и лявата предмишница на психоложката пламна от болка. Феръл я поряза още веднъж по същата ръка, този път по-високо.