— Девет-двайсет. — Сержантът си пое дъх и белите му зъби проблеснаха в усмивка. — Нейната значка.
— Да — каза Лу. — Чух.
68.
Слаба надежда
Когато двамата санитари вкараха закритата носилка на Матюс в спешното отделение, където я очакваха двама, облечени в сини мантии лекари, психоложката попита:
— Там имаше ли едно момиче… Едно бременно момиче…?
Единият лекар светна в очите й с малко фенерче и започна да дърпа нагоре клепачите й. Тя замига яростно.
— Вие сте в спешното отделение на Медицински център „Харбървю“ — уведоми я спокойно мъжки глас.
Матюс сграбчи бакенбардите на доктора и придърпа лицето му надолу към своето.
— Едно момиче… наръгано с нож… бременно.
Лекарят се освободи, излая няколко заповеди за инжекции и се обърна към своята сестра — чернокожа жена с благи очи. Сестрата поклати тъжно глава, като гледаше към психоложката.
— Тя почина. Съжалявам.
— А бебето? — попита Дафни. Някой прободе кожата й с игла. Тя се намръщи от болка. Прозрачната пластмасова тръбичка бе разопакована и включена към системата. Течността закапа и Матюс усети топла вълна на облекчение и спокойствие. Успокоително. Усещането бе на път да я погълне.
— Сега ще ви зашием — чу тя да казва докторът. — Дадохме ви нещо, което ще облекчи болката ви.
— Бебето? — прошепна психоложката на сестрата.
Чернокожата жена се наведе над нея, а лицето й внезапно стана много по-любезно.
— Ще направят опит да извадят бебето посмъртно.
Дафни едва удържаше очите си отворени. Сънят я дърпаше при себе си. Но тя успя да се протегне и да хване ръката на сестрата. Жената се наведе още повече към нея. Матюс попита:
— Ламоя… един полицай… той добре ли е?
Сестрата я погледна нежно.
— Почивайте — каза й кротко тя.
— Никакви наркотици — рече психоложката.
— Само нещо, което ще ви облекчи.
— Не на мен — възпротиви се дрезгаво Дафни, като направи неуспешен опит да седне. Сестрата й помогна да легне отново. — На каубоя… никакви наркотици. Той не бива да взема наркотици. Той… — Не можа да каже нито дума повече, защото езикът й се бе превърнал в неуправляем плужек. В края на полезрението й се появи тъмнолилава светлина, която скри от очите й сестрата, а после погълна и ослепително ярката лампа над носилката й. Непосредствено преди сладката дрямка да я надвие напълно, на Матюс й се стори, че чу чернокожата сестра да казва нещо, но в същия миг заспа и забрави чутото.
69.
Спечелване на „да“
— Задължен съм ти — изкрещя Ламоя, за да надвика рева на кухненския си миксер, докато приготвяше по своя собствена рецепта доза от коктейла „Маргарита“. Блу патрулираше по пода на кухнята и облизваше пръските. Сержантът наля текила през един отвор в капака на каната. От лявата му страна имаше чиния със сол.
— Така е, по дяволите. — Матюс имаше превръзка на лявата си ръка и още няколко на места, които не се виждаха. Тя седеше върху един тапициран стол до кухненския плот. Задникът й също бе пострадал.
Ламоя имаше няколко сериозни синини по лицето и ръцете си, сякаш беше накичен с медали за храброст. Той улови погледа й.
— Можеш да ги целунеш, за да минат по-бързо.
— Да не би да флиртуваш? — попита психоложката. Понеже не искаше да стои в яхтата си, където Уокър я беше наблюдавал толкова дълго, тя бе прекарала последната седмица в мансардата на сержанта като негов гост. Като негова приятелка. Но тази вечер романтиката клокочеше под повърхността и двамата го усетиха.
Той донесе питиетата.
— Опитай.
— Прекрасно е — каза Матюс, отпивайки от коктейла.
— Има още много.
— Така е.
Ламоя вдигна чашата си:
— За забравянето.
Тя знаеше, че Джон бе изрекъл този тост от най-добри чувства, но той само й припомни колко време още трябваше да мине, за да забрави случилото се. Феръл Уокър нямаше да бъде забравен — поне не от системата на правосъдието, която изгаряше от нетърпение да заведе дело срещу него. Братът на Мери-Ан щеше да чака месеци, дори години, докато дойдеше този момент — първо в болницата, после в един затвор в източната част на щата. Спасителните екипи го бяха извадили от развалините на срутилия се тунел почти двайсет минути след спасяването на Ламоя. Гладният за кислород мозък на Уокър не беше успял да се възстанови напълно през последвалото възкресяване. Пазачите му го наричаха „лигльото“. Ламоя му викаше „нещастник“, а Матюс — „жертва на произшествие“. Тя нямаше да забрави скоро и Маргарет, нито малкото й момиченце, което лекарите бяха спасили след смъртта й. Майката и пастрокът на Маргарет — единствените й живи роднини — бяха отказали да приемат детето.