— Харесва вас, господин Бот?
— Много е вкусно. По-вкусно откогато и да било — отвърна той.
— Защо ваши очи толкова тъжни? Вие очиствате името на Били Чен. Той не прави грешка по време на работа. Доказвате отново какъв голям приятел сте на стара господарка.
— Приятелството е сложно нещо. Вие също ми помогнахте.
— Вие имате женски проблем. — Изявлението на Мама Лу не предполагаше никакви възражения.
— Имам прекрасна съпруга и страхотни деца, Велика господарке.
— Но все още имате женски проблем.
Лейтенантът се изсмя гръмко. Помисли си, че се смееше за първи път в нейно присъствие и се зачуди дали тя нямаше да изтълкува това като проява на неуважение. За всеки случай й се извини.
— Извинявате се, защото се смеете? Лоша работа. Коя е тя?
— Те са двама — той и тя — призна й Болд.
Великата господарка цъкна с език:
— Само глупак страда заради удоволствието на друг.
Лу обмисли това, кимна и каза:
— А понякога един глупак трябва да поговори с приятел, за да се вразуми.
Тя премлясна и зачовърка с нокът зъбите си и за момент лейтенантът се уплаши, че те ще изпопадат от устата й. После планината от плът насочи тъмните си, мънистени очички към него и Болд се сви под погледа й. Не беше сигурен как бе станало това, но той беше завързал приятелство с тази жена.
— Хората се променят, господин Бот. Законите може би не се променят, но хората го правят. Не трябва да се смущавате от тези двамата.
Лейтенантът се чу да признава:
— Обичам поотделно и двамата, но се измъчвам, понеже са заедно.
— Ето пак това кучешко изражение — каза Мама Лу, наблюдавайки го от далечния край на чифт китайски пръчици. Тя остана мълчалива дълго време, преди да проговори отново. От пръчиците й не падна нито зрънце ориз. — Златните сърца никога не се разбиват. Огъват се естествено. Златото е меко. Но никога не се разбиват. — Великата господарка лапна ориза и продължи да говори с пълна уста: — Вие имате добро сърце, господин Бот. Златно сърце.
Когато си тръгваше половин час по-късно, Лу целуна ръката на Мама Лу. Той я докосваше за първи път и тя несъмнено оцени този жест.
Щом се качи отново в колата си, лейтенантът си пусна една касета и увеличи звука на радиокасетофона. Една тъжна ирландска балада в изпълнение на Ван Морисън.
— Казвал ли съм ти напоследък, че те обичам? — изпя Ван и Болд си затананика, отдавайки се на емоциите си. Съзнанието му се изпълни със спомени за Лиз, а не за Дафни и това му се стори съвсем в реда на нещата.
Той се оригна и си помисли, че Мама Лу би оценила това повече от една целувка по ръката.
Болд подкара към къщи, като потупваше с палец по волана в такт с бавния ритъм на песента. Мелодията се надигна от гърлото към устните му и той запя текста на висок глас. Нямаше търпение да се прибере у дома.
71.
Животът не е пикник
Яхтата беше празна, а подът й от твърда дървесина светеше от чистота, защото Дафни Матюс не беше от хората, които продават дома си и после го напускат, без да го почистят. Джон знаеше, че този момент ще бъде болезнен за нея и й беше предложил да я придружи, но тя бе осъществила това поклонничество сама.
Психоложката не би могла да напусне яхтата, без да пролее някоя и друга сълза, затова бе пожелала да си поплаче на спокойствие. Между тези стени бяха преминали най-хубавите години от зрелия й живот. Тя беше открила и бе изгубила себе си тук — няколко пъти, ако трябваше да бъде откровена — и раздялата й с това място беше тежка. Буцата в гърлото й щеше да я задуши. Тази яхта беше за нея много повече от къща, от дом — тя беше неин приятел, който бе изстрадал заедно с нея оплакванията й, радостите й и двата й провалени годежа. Те се познаваха отлично. И все пак Матюс не искаше да преживее следващата глава от книгата на живота си тук.
Мобилният й телефон иззвъня — сега имаше нов номер — и тя го извади от чантата си, като погледна екранчето му, преди да отговори на обаждането. Номерът, който бе изписан на него, я изпълни с решителност и радост. Беше доволна, че човекът, който я търсеше, не бе Джон. Той беше удържал на думата си, че няма да я безпокои, докато е тук. Напоследък сержантът се държеше толкова различно, че Дафни направо не можеше да го познае. В какво, за бога, се беше забъркала този път?
Тя отговори на обаждането, защото изписаният на дисплея номер беше на адвоката й. Последваха кратки приветствия и бърза размяна на любезности. Накрая, завладяна от любопитство, Матюс попита: