— Разговаря ли със съдията?
— Разговарях.
— Взел ли е решение?
— Има период на изчакване.
— Но роднините се отказаха от попечителството. — Бяха обсъждали това толкова много пъти. На психоложката всичко й изглеждаше безкрайно просто. Защо беше необходимо да се намесва съдът и да се усложняват излишно нещата? Дафни беше нервна. Искаше отговори. Знаеше, че може да изгуби Джон, ако получеше разрешението на съдията и това я тревожеше. Част от нея се питаше доколко бе разумно да изгуби единственото нещо, което се развиваше както трябва в живота й. Матюс се чувстваше щастлива за първи път от много, много време насам.
— Да, но трябва да бъдат потърсени по-далечни роднини. Ще се наложи да подадем в съда нова молба от твое име и би било грешка от моя страна да те окуражавам за резултата.
— А междувременно?
— Щатско попечителство.
— Тоест? Какво ще стане с бебето, след като напусне кувьоза в болницата?
— Ще го изпратят в някоя институция за периода на изчакване. А после, ако има късмет, в някое приемно семейство.
— Мога ли да го посетя?
— Вероятно.
— И ако аз съм първа в списъка с осиновителите? — Психоложката се почувства така, сякаш напомняше на адвоката си, че преди няколко години се беше занимавала с един случай на нелегално осиновяване. Тя знаеше много повече за осигуряването на добър дом на едно дете, отколкото някой някога би узнал.
— Ключовата дума в момента е търпение, Дафни.
— Търпение — повтори Матюс. После дръпна яростно входната врата на яхтата и тя се затръшна, оставяйки я заключена отвън.
— Нито една от тези новини не е лоша — каза адвокатът. — Но ти трябва да спреш да мислиш за това, че си първа в списъка. Съдът разглежда квалификациите на всеки кандидат.
— А аз съм самотна майка. И това не е в наша полза.
— Нищо подобно. Много самотни майки осиновяват деца. Казвам, че трябва да си търпелива. Нищо повече.
— Ще се справя — каза психоложката, знаейки, че е истина. Непрекъснато си повтаряше, че ще се справи. Почувства се като развалина. — Но не мисля, че това ще бъде добре за бебето.
Адвокатът се засмя в ухото й.
— Ще ти се обадя, когато положението се промени. А ти ми се обади, ако междувременно промениш решението си.
— Няма да променя решението си — заяви Матюс.
— Не. И аз не мисля, че ще го направиш.
Дафни каза „дочуване“, прекъсна връзката, върна телефона в чантата си и тръгна да пресича кея. Но когато го видя, спря и се усмихна.
Срещу нея, скрит от горещината под сянката на едно дърво, стоеше и се усмихваше Джон Ламоя с онази негова хитра усмивка. Джон Ламоя — още не можеше да повярва в това. В дясната си ръка сержантът държеше кошница за пикник. Несъвместима комбинация, ако изобщо съществуваше такава.
Но ето — Ламоя бе доказал за пореден път, че бе непредсказуем.