Матюс познаваше младата жена на походното легло пред нея само като Маргарет — в приюта не се използваха никакви фамилни или бащини имена. Тя попита дали може да се присъедини към нея и момичето се съгласи без особен ентусиазъм. Матюс приседна на вълненото одеяло до тийнейджърката, като облегна гръб на студената тухлена стена.
Седнала толкова близо, Дафни видя разкривената жълта месечина на стара синина, която се разпростираше върху лявата буза на девойката, и архипелага от зараснали белези около същото око. Маргарет несъмнено казваше на хората, че това е спортна контузия или резултат от падане. Тя беше петнадесетгодишна, но се държеше така, сякаш бе на четиридесет.
— Разговаряхме снощи — напомни й Матюс. Метамфетамините, алкохолът и марихуаната превръщаха в хаос краткотрайната памет на тези хлапета. Не че те се вслушваха в думите на възпитателите. Търпяха подобни вмешателства само за да получат топла храна, душ, безплатни дамски превръзки и възможност да изперат дрехите си.
— Ти си ченгето. Психоложката. Помня те.
— Точно така, само че тук съм просто един обикновен съветник, нищо друго. Смяташе да обмислиш идеята да се обадиш на баба си и дядо си.
— Не съм. Ти обмисляше тази идея.
— След пет дена трябва да напуснеш приюта поне за една нощ.
— Знам правилата, повярвай ми.
— Не ми се иска да си навън в това време.
— Това си е твой проблем. Аз живея навън. — Предизвикателна поза. Но в очите имаше стаен страх.
Матюс рядко губеше самообладание, но когато се налагаше, можеше да се преструва на разгневена. Тя обмисли следващия си ход в това, което за нея бе като игра на шах, създаваща или рушаща живот.
— Можеш да се обадиш безплатно. Разговорът няма да се таксува.
— Нямам нищо против да се махна оттук — призна момичето.
Психоложката видя благоприятна възможност и се вкопчи в нея. По дяволите, правилата. Тя извади един химически маркер от дамската си чанта, хвана ръката на Маргарет и написа от вътрешната страна над китката й номера на мобилния си телефон с цифри с големината на тези от последния ред на таблата в очните кабинети. Дрехите не се задържаха задълго при тези момичета. Бележките в джобовете им също. Но ръцете бяха малко по-трайни.
— И денем, и нощем — каза Матюс. — Никакви въпроси. Никаква полиция. Обаждаш ми се и говорим като жена с жена, като приятелки.
Маргарет погледна сърдито ръката си.
— Една татуировка щеше да изкара по-дълго.
— И денем, и нощем — повтори психоложката и стана с неохота от походното легло.
— Мога ли да те попитам нещо? — обади се момичето.
Матюс кимна.
— Мислиш ли, че това място е обитавано от духове?
Дафни прехапа устни, за да скрие усмивката си.
— Че е старо, да. Зловещо, може би. Но не и обитавано от духове.
— Не го ли усещаш?
Матюс беше чувала тези думи и друг път.
— Може би малко — призна тя.
— Сякаш някой те наблюдава.
— Няма такива неща като духове — заяви Матюс, знаейки, че звучи като даскалица. — Въображението е могъща сила. Не трябва да го подценяваме.
— Но ти също си го усещала — каза Маргарет.
Психоложката кимна, преувеличавайки. Трябваше й доста време, за да събуди нещо близко до доверие в тези хлапета.
— Чух, че това място е било склад или нещо такова. На гангстери, контрабандисти или някакви подобни хора. Трябва да е било преди стотина години.
— Чувала съм да го наричат с най-различни имена: кланица, затвор, публичен дом — продължи шеговито Дафни и лицето на момичето за първи път се проясни. — Контрабандисти? Защо не? — Тя се поколеба, несигурна дали да спре дотук — при първите признаци на благосклонност от страна на Маргарет — или да повдигне отново въпроса за телефонния разговор. — Ако се обадиш на баба ти, ние ще ти осигурим транспорт. Никой не те гони, разбери. Просто искам да си в безопасност, Маргарет. Бебето ти да е в безопасност.
Момичето огледа неспокойно стаята.
— Да — каза то. — Ще видим.
Когато Матюс излезе навън и се качи в колата си, полицейската й радиостанция изпращя и диспечерът обяви код 342 — спешен случай на пристанището, — във водата било забелязано тяло. Местонахождението бе мостът Аврора. Психоложката пусна сирената и подкара натам.