— Убита? — повтори след нея Нийл.
— Вие поне ме слушате, господин Нийл. А това е добре като за начало.
10.
Дългът
— Къде е той? — попита Феръл Уокър. Младежът седеше в един от двата стола за гости в просторния кабинет на доктор Диксън.
Матюс обикаляше в пространството зад бюрото на лекаря, където единственият прозорец на стаята, разположен на нивото на главата й, гледаше към намиращия се на една педя под перваза му тротоар.
— Трябва да ме убедите, господин Уокър, че вземаме правилното решение по отношение на вашето освобождаване.
— Онзи мъж го отведе, нали? Онзи, дето се нахвърли върху мен?
— Не помагате с нищо, за да подобрите положението си.
— Ако исках да сторя нещо на онзи лайнар, досега да съм го направил. Окей? Мислите ли, че ще имам отново такъв шанс? — Той не откъсваше поглед от крачещата жена; хлътналите му очи следяха всяко нейно движение. — Вие ме спасихте.
— Не съм спасила никого. Намесих се на страната на господин Нийл, не на вашата. — „Не извъртай това както ти е угодно.“ — За да ви освободим, трябва да сме уверени, че сте способен да контролирате емоциите си, вашия гняв.
— Бях объркан. — Той й се усмихна, равнодушно и хладнокръвно, като всички онези улични хлапета, с които се занимаваха. — Това ли се предполага, че трябва да кажа?
— Нищо не се „предполага“ — излъга тя. В действителност се предполагаше Феръл да каже нещо подобно, но не й хареса непочтителния му тон. — Освен това за нас са от значение не думите, а делата ви.
— Окей. Сега разбрах. Ако ме пуснете да си отида, ще съм ви длъжник. Намеквате ми, че ви дължа нещо. Например донос. Нещо такова. Прав ли съм? Слушайте какво, няма проблем.
— Нищо подобно не намеквам.
— Разбирам. Всичко е наред. Искам да ви помогна да арестувате Лени.
— Не е наред. Длъжен сте не заради мен, длъжен сте заради Мери-Ан да ни оставите да си вършим работата. Дължите на Лени Нийл правото да установим дали е виновен или не. Той не е виновен просто защото е бил неин прия…
— Той я биеше. Правеше й разни неща.
— Ще проверим това. Всъщност, господин Уокър, при разследването на едно убийство обикновено се проверяват първо преките роднини, после интимните партньори и едва тогава близките приятели. А в случая вие сте прекият роднина — този, който трябва да проверим, — а не господин Нийл.
— Ами проверете ме тогава — каза Феръл, като разпери ръце.
— Вие ли убихте сестра си, господин Уокър? — Този въпрос отдавна измъчваше Матюс. Тя зачака реакцията на Феръл, за да разчете езика на тялото му.
Младежът я изгледа втрещено, после вирна глава и каза:
— Що за хора сте вие? Той я преби. Каза, че ще направи това и ето, че го е направил.
Не прояви нито една от реакциите, които според Матюс бяха типични за виновен човек — не направи многозначителна пауза, не завъртя очи, не отмести поглед, не се размърда неудобно върху стола си. Въпреки това идеята, че убиецът е той, не я напусна напълно, а се спотаи дълбоко в съзнанието й. Нийл имаше по-добър мотив, повече възможности. И ако това, което знаеха за него, бе вярно, значи имаше и лошо минало. А гневът и желанието за мъст на Уокър бяха толкова силни, че осезателно изпълваха стаята. Не й беше трудно да определи чия е вината.
Феръл каза:
— От това, което чувам, разбирам, че ви дължа услуга, задето ми помогнахте. Като ме спряхте да не извърша онова. Аз съм много добър в тези работи. Всъщност не исках той да види Ана преди мен. Бях… разстроен. Окей? Не мога да ви се отблагодаря за това, което направихте.
— Не бива да се случва втори път — заяви Дафни.
— Осъзнавам това. Съжалявам. — Ученикът, който се свива пред учителя. Малкото момче, което знае какво се иска от него.
— Ще уведомим господин Нийл за правото му да подаде молба за ограничителни мерки срещу вас — предупреди го тя. — Той сам ще реши дали да го направи или не. Молбата няма да доведе до арестуването ви, но трябва да ви послужи като предупреждение. Ще прокара линия в пясъка, която е по-добре да не преминавате.