— Впечатляващо — каза сержантът на Матюс, когато заподозряният си тръгна, — макар и малко нестандартно.
— Какво мислиш за него? — попита го тя.
— Объркан съм — рече Ламоя.
Психоложката усети, че я обзема разочарование. Тя искаше отчаяно това да свърши, да приключи успешно този случай и да остави Мери-Ан Уокър да почива в мир. Но нейната преценка за Нийл също беше противоречива.
— Да изчакаме лабораторните резултати. Тези на техническия екип и тези на Диксън. Може би те ще изяснят всичко.
И двамата знаеха, че се самозалъгват.
11.
Удавянето си е удавяне, падането — падане
Характерната миризма на антибактериални препарати и консерванти винаги напомняше на Болд за смърт, за образите на контузени и подпухнали трупове, запечатани неизлечимо в съзнанието му от 134-те аутопсии, на които бе присъствал. Той никога не обърка бройката.
Това беше място, където човешките ходила носеха идентификационни кодове, написани с черен маркер; където царуваше голота, която никога не беше привлекателна. Където се извисяваха до тавана хладилни чекмеджета от неръждаема стомана, способни да издържат тежащи до двеста килограма и дълги до метър и деветдесет тела. Лейтенантът се надяваше искрено, че това е място, което Сюзан Хебрингър никога няма да посети. Но не беше съвсем убеден.
Въпреки че законите на щата изискваха следователите да присъстват на аутопсиите при всеки съмнителен или подозрителен случай на смърт, Болд не беше дошъл тук поради тази причина. Това изискване вече беше изпълнено от детектив Чес Милнър. Не, лейтенантът беше тук, в моргата, защото мъртвите нашепваха последните си думи чрез техния преводач, доктор Диксън. Мъжът с голямата глава, ококорените очи и меката усмивка.
Лу каза:
— Чух, че по-рано днес се е заформило нещо като уестърн.
— Всеки различно се справя със скръбта. Тя е наранила онова хлапе доста жестоко.
— Дафни се чуди дали е постъпила правилно, като го е пуснала да си върви.
— Тя го успокои. Мисля, че той няма да създава повече проблеми.
— Аз се тревожа за другия мъж — рече Болд, — онзи Лангфорд Нийл.
Съдебният лекар кимна.
— Аха, знам какво имаш предвид.
Това не бяха проблеми на Диксън. Двамата с лейтенанта обсъдиха преиздаването на една компилация на Чет Бейкър на компактдиск, като Лу описа гласа на певеца като „сметана и мед“. Докторът от своя страна беше впечатлен от изпълненията на Бейкър на валдхорна, защото той самият беше почитател на тромпета.
— Откога разбираш от вокалисти? — попита го съдебният лекар.
— Лиз се опитва да ме запали по операта.
— Звучи ми така, сякаш се опитва да те излекува от безсъние.
— Същото е.
Стана въпрос за трупа на „братовчеда“ на Мама Лу, Били Чен. Диксън провери два пъти местоположението му, отвори квадратната врата на хладилната камера от неръждаема стомана и издърпа снабдената с безшумни колелца платформа, на която лежеше Чен.
— Нека те попитам нещо — каза докторът. — Откога проявяваш интерес към случай, записан в книгите като злополука?
— Правя услуга на един приятел.
В отговор Диксън наведе глава и изгледа Болд над рамката на очилата си.
Лейтенантът му даде обяснение, като се надяваше, че лекарят ще види връзката.
— Този мъж е бил намерен на една пресечка от мястото, където са видели за последно Хебрингър.
— Имало е спукване на водопровод.
— Причинено от какво? — попита Болд.
— С други думи си позволил на тази Хебрингър да те обсеби.
— Това Лиз ли ти го каза или Матюс?
— Разбирам защо едно изчезване те притеснява повече от едно убийство. Защото случаят все още не е приключен.
— Две изчезвания.
— Още по-лошо.
— Съпругът на Сюзан Хебрингър се обажда на Лиз кажи-речи през ден. Тя спря да ми казва за тези обаждания, но аз знам, че те продължават. Тяхната дъщеря и Сара са в един и същи клас по балет.
— Ти си лейтенант. Какво, по дяволите, търсиш на бойното поле?
— Капитанът ми отпусна малко юздата — отговори Болд. — Тя надуши, че ще си има неприятности с мен и реши да ги избегне. Така че ми развърза ръцете за този случай. Е, и?
— С този случай трябва да се занимава твоят сержант, а не ти.