— Хубава е, а, Мани? — Хлапето се закашля и плю, а храчката му се залепи на колата, покрай която минаваше.
Дафни не помръдна.
— Тук имаше мъж. Там горе. — Тя посочи към второто ниво. — Току-що. Висок може би метър и осемдесет, гледаше на запад. Може би с горнище на анцук и дънки, а може би с униформа.
— Търси го другаде — каза по-голямото момче, но очите му не се откъсваха от чантата й.
— Адски е хубава — прошепна хлапето с изрусената коса на своя приятел, окуражавайки го да продължи, като му демонстрираше собствения си интерес към Матюс.
— Видяхте ли една патрулна кола? На Окръжната шерифска служба?
— Да бе, как ли пък не — отговори саркастично водачът.
— Там горе, на второто ниво — допълни тя.
— Тук сме ние четиримата, госпожо. — Той излезе измежду колите, вече само на няколко крачки от нея.
Къде беше шерифската кола сега, когато имаше нужда от нея? В този южен край на града беше опасно нощем, затова и приютът се намираше само на една пресечка оттук. Някои от тези хулигани ходеха въоръжени, а тя не искаше да включва и оръжия в уравнението. Но пък един подкуп можеше да свърши добра работа.
— Ще ви дам двайсет долара, ако отговорите на въпроса ми. — Матюс се опита да не обръща внимание на погледа на момчето, прикован в чантата й, защото не искаше да си мисли за него като за престъпник, а като за източник на информация. В случай че изрусеното хлапе поискаше да изпробва наркоманския си късмет, като я пребърка, в дамската й чанта имаше берета, сълзотворен спрей „Мейс“, чифт белезници, мобилен телефон и електронен бележник. Един удар с чантата в лицето на пънкара щеше да го изпрати в съседния окръг. Бръкването в чантата, сграбчването на пистолета, зареждането — всичко това навярно щеше да й отнеме десет секунди, а тя нямаше да разполага с толкова.
— Не сме видели патрулка — рече водачът, — но може би униформения, да. Кво ще кажеш за двайсетте долара?
Сега имаше възможност да извади беретата, докато се преструва, че вади обещаните пари, но това щеше да бъде доста рисковано. Не искаше да застреля някое надрусано хлапе, нито пък да провокира останалите три да открият огън по нея.
Дафни попита:
— Какъв цвят беше униформата? — Този въпрос щеше да разграничи факта от измислицата. Синя на Сиатълското полицейско управление. Тъмнокафяво каки на Окръжната шерифска служба.
— Армейски може би. — Младежът направи още една крачка към нея.
Матюс намери отговора му за интригуващ, защото ако той смяташе, че униформи с цвят каки носят военнослужещите, това обясняваше защо пънкарите не бяха избягали от непознатия, при положение че една синя униформа щеше да ги хвърли в паника. Но какито беше по-типично за Окръжната шерифска служба, отколкото за армията.
Преценянето на ситуацията я доведе до съставянето на план за бягство. Матюс бе уверена, че може да надбяга всяко едно от тези хлапета. Проблемът беше, че техният водач стоеше между нея и изхода. Единствената свободна рампа водеше нагоре към вътрешността на гаража. Около паркинга имаше непрекъснат поток от коли, чиито светлини проблясваха като лампички на въртележка. Толкова много хора, толкова близо до нея и все пак никой от тях не осъзнаваше затрудненото й положение. Изведнъж си даде сметка за пълната си изолация — една срещу много; сама и обградена.
— Каква на цвят беше ризата му? — попита психоложката.
— Кво стана с двайсетте долара?
Тя се озова пред дилема — какво да извади, пистолета или парите? Матюс отвори дамската си чанта и за момент звуците на града отстъпиха пред силното туптене в ушите й. Извади двайсетачка от портмонето си, като държеше ръцете си, скрити в чантата. Там лежеше беретата й. А на дъното под всичко останало беше спреят й с екстракт от люти чушки — далеч по-разумен начин за самозащита, като се имаше предвид заплахата. Тя зарови трескаво ръка в съдържанието на чантата — и по божията воля напипа студеното метално флаконче, извади го и го скри в шепата си.
И тогава всички чуха колата, която се появи от другия край на сградата, и видяха лъчите на фаровете й, когато сенките запълзяха по мръсния бетон. Като се възползва от моментното разсейване, Матюс остави двайсетачката до краката си, стисна здраво спрея, обърна се и тръгна към рампата, която водеше към второто ниво. Голямото момче се втурна към банкнотата — тя чу скърцането на подметките му по бетонния под. Усети как другото хлапе тръгна бързо след нея, вероятно предвкусвайки възможността да получи лична отплата — може би пари, може би нещо друго.