Сержантът беше катастрофирал с камарото, защото бе осъзнал коя е единствената му истинска любов и бе разбрал, че се нуждае от болнично лечение и от още болкоуспокояващи. Бяха го пуснали в отпуска и това се бе оказало пагубно за него — разполагаше с твърде много свободно време. Една ноемврийска нощ Лу Болд и Дафни Матюс се бяха намесили — бяха изправили Ламоя пред проблема му с наркотиците и му бяха предложили шанс да се спаси или да посрещне неизбежните последици. Намесата се беше оказала успешна. На Коледа, излекуван от пристрастяването си, сержантът яде с удоволствие пуйка в дома на Болд. През първия ден от новата година отново бе на работа.
Но една мрачна, студена мартенска вечер в дъждовния Сиатъл можеше да изтормози човек, да породи болка в счупени преди време кости и да направи мъчително дори отиването до тоалетната.
Раят настъпи във всичките му проявления: 34° С — максималната температура за Сиатъл, — и ясен разсъдък. С въздържанието се беше възвърнало и трезвото мислене, но колкото и да бе странно, не и непреодолимата нужда да има всяка жена, която му е хвърлила око. Сега Ламоя искаше нещо различно. По-скоро сериозна връзка, отколкото сляпо увлечение. Той не беше сигурен какво е любовта, но мислеше, че може и да е това. Ето защо се държеше настрана от „досадничките“ в полицейските барове, сътрудничките и сервитьорките, които му се натискаха, пренебрегвайки нуждата да плъзне ръката си между дънките и нежната, мека женска кожа и да ги възбуди. Господи, как беше живял заради тази власт, заради способността му да доведе една зряла жена до открит копнеж. Те все още му се обаждаха, като оставяха съобщения на телефонния му секретар, намеците и поканите им бяха изтънчени, но не и неразбираеми. Те го желаеха. Само допреди няколко месеца сержантът бе оставял тази тяхна нужда да ръководи живота му, да диктува високомерието му, да поглъща вниманието му. А сега трябваше да живее с миналото и той откри, че това е смущаващо.
Когато телефонът иззвъня, Ламоя погледна номера на дисплея, ужасен от мисълта, че трябва да изиграе отново онази роля — флирт, придружен от надежда. Но номерът му беше познат — беше на отдела. Случай. Нещо, което да го извади от вглъбеността му. Той отговори на обаждането — ставаше въпрос за самоубиец удавник. Добро начало на нощната му обиколка, във всеки случай не по-лошо от което и да е друго.
4.
Мост над мътни води
Мостът се тресеше от трафика и караше коленете й да танцуват. Дафни Матюс прибра мократа си от дъжда коса зад дясното си ухо с жест, който бе по-скоро механичен, отколкото необходим, защото носеше лента през челото. Ако я оставеше свободна, косата падаше върху лицето й заради сегашната й прическа, която тя не харесваше, но не можеше да промени. Резултатът беше черна велурена лента, която правеше челото й по-изпъкнало и — нещо, от което се опасяваше, — караше ушите й да стърчат.
Сините светлини на патрулните коли, кехлибарените прожектори на лодките на спасителната служба и ярките бели пулсации на сигналната лампа на линейката, от чиито услуги нямаше да има нужда, пронизаха болезнено очите й. От това, в комбинация с дъжда и вибрациите, които се пълзяха нагоре по краката й, й се зави свят. Тя понечи да се хване за парапета, за да запази равновесие, но в последния момент се спря, защото откри, че все още не си е сложила гумените ръкавици, които бяха задължителни за всяко местопрестъпление. Вместо това тя сграбчи нечия ръка, твърда почти колкото стоманения парапет на моста. Но щом осъзна, че въпросната ръка принадлежеше на окръжния заместник-шериф Нейтан Прейър, я пусна и отстъпи назад и се дръпна настрана.
— Не съм те виждал скоро, Дафни.
— Заместник-шериф Прейър — обърна се тя към него като домакиня към неканен гост. Нейтан Прейър беше неин бивш пациент. Бяха го изпратили служебно след една престрелка. Матюс се бе принудила да прехвърли Прейър на цивилен колега, защото беше започнал да й досажда, претендирайки, че е влюбен в нея. Нещата бяха стигнали дотам, че ако му благодареше или просто започнеше разговор с него, рискуваше да го насърчи, като му изпрати някакъв непреднамерен сигнал.