Яхтата й край брега на езерото Юниън бе закупена много преди техно ренесанса на града, когато плаващите домове на етаж и половина — истински къщи на пилони, до които се достигаше по разположен в средата дървен кей — приютяваха западаща хипи колония; сектанти, които искаха дом в града, но не и да платят цената на земята под него. Тогава къщите бяха много евтини, независимо от местоположението си. Сега цената на същите тези къщи се измерваше в шестцифрени суми и Матюс отдавна бе проумяла, че живееше в яхта за 401 хиляди долара и че в крайна сметка първоначалната й инвестиция се беше учетворила.
Яхтата й, последната вляво на кей №7в, беше построена от сиви припокриващи се дъски. От двете страни на конопеното въже, което ограждаше като перило нейната палуба, имаше трийсетгалонови глинени саксии. Лишена от всякакви градинарски познания, известно време психоложката се бе опитвала да отглежда в тях едногодишни растения, но те неизменно бяха умирали. Затова в момента саксиите приютяваха множество корейски чимшири, които не изискваха никакви грижи.
Матюс се запъти енергично по кея; обувките й с ниски токове, марка „Коул Хан“, трещяха като изстрели, а пулсът й препускаше, защото се опасяваше, че някой може да я следи. Входната врата на яхтата беше от африкански махагон и бе украсена с изрязан върху нея гълъб, който според Дафни бе напълно излишен. Тя влезе, заключи вратата и пусна резето. Свалянето и закачването на непромокаемото й яке й напомни за цвета на блузата й и Дафни изпадна за миг отново в паника при мисълта, че Уокър не само бе съумял да я види без яке, но и бе достатъчно нагъл да й го съобщи.
Целият долен етаж беше от кедър, с изключение на мебелировката — разтегателен диван, печка с дърва, ръчно резбован люлеещ се стол от черешово дърво. Квадратен стълб със страна от двадесет сантиметра, разположен в центъра на всекидневната, поддържаше покрива. В тясната кухничка, отделена от всекидневната с барплот, имаше три табуретки, дъска за рязане, безжичен телефон и дървен рафт с чаши за вино. Бяха й необходими три години, за да се сдобие със страхотната си домашна стереоуредба. Тя пусна „Повърхностен“ на Сара Маклаклан и усили звука. Ако един ден яхтата потънеше, това щеше да се дължи на множеството книги и специализирани списания, които препълваха библиотечните лавици и бяха струпани на високи купчини по пода. Тясната тапицирана пейка до прозореца бе любимото й място за четене. Сгушена на нея, с напалена печка и с метнат върху краката си вълнен шал, психоложката бе прекарала много часове на чисто блаженство — или поне тези, през които не бе имала работа. През последните месеци те бяха намалели прогресивно. Нещо я подтикваше не просто да запълни графика си, а да го препълни с доброволна работа в приюта, бягане и гимнастика — без значение с какво, стига само да запълнеше шестте предобедни часа с умора и да не й останеше време да мисли. Защото размишленията бяха истинският й враг — размислите за нея самата, за липсата на романтика в живота й, за изолацията, за зле платената й обществена работа и за пропуснатите възможности.
След вечерята от печено пилешко бяло месо и зелена салата, подправена с оризов оцет, Матюс се преоблече в бархетна пижама, накладе огън и се настани на пейката до прозореца с чаша „Арчъри Самит Пинот“ в ръка. Изпитваше известна вина, че не се беше отбила в приюта да разпита за Маргарет, но телефонните съобщения на Уокър я бяха разстроили, а уютът на дома се оказа точно това, което й беше предписал докторът, тоест самата тя. Глава след глава Матюс се изгуби в „Блудното лято“ на Барбара Кингсолвър — книга, която й се стори неочаквано вълнуваща — едно превъзходно и страшно необходимо бягство от психологическите прегледи. Тя усети, че задрямва. По нейно време удоволствията бяха евтини.
В 11 и 32 — Матюс видя яркия зелен дисплей на електронния часовник в кухнята — тя чу звук, който съзнанието й регистрира като непознат. Яхтата притежаваше свой собствен живот, който никога не замираше напълно. Блъскана от водата и вятъра, тя винаги се движеше, наместваше, скърцаше и стенеше. Пукането и сумтенето, писъците на дървесината и дългите зловещи въздишки придаваха на яхтата уникална индивидуалност. Психоложката познаваше добре тази индивидуалност. Тези звуци я приспиваха. Те я събуждаха. А понякога я плашеха, както направиха и тази вечер.