Дафни внезапно се разсъни. Мозъкът й започна да сравнява чутия звук с шумовете, които й правеха компания всяка нощ на езерото Юниън, и да ги отхвърля един по един: приводняването и излитането на хидроплани, движението на колите по магистралата, далечното тръбене на ферибота, сирените и звуците от всекидневния живот на съседите й. Тя лежеше на пейката, а ушите й леко бучаха, докато се напрягаше да чуе отвъд стените. Не беше сигурна дали действително бе чула нещо, или нервите й бяха изиграли лоша шега. Онези телефонни съобщения я бяха стреснали. Както и случката в закрития паркинг. Повече, отколкото бе предполагала. Тя си обеща да не се поддава на страха, но все пак погледна през стаята към чантата си, която висеше на облегалката на един от трите стола — там бяха пистолетът, мобилният телефон, спреят от люти чушки и миниатюрното фенерче „Маглит“. Барбара Кингсолвър привлече погледа й обратно към романа и Матюс си каза, че водата разпространява звуците надалеч и ги променя по смешен начин. Нямаше причина да се вълнува.
Дрямката обаче я бе напуснала. Дафни прекара още няколко минути в съприкосновение с възхитителните страници, мелодичното пеене и разкошното вино. Наближи полунощ. Със завършването на поредната глава тя се почувства изморена, пъхна картонения показалец в книгата, стана от пейката и механично сгъна шала. Изми на кухненската мивка чашата за вино — стъклото тихо скърцаше под пръстите й — и я остави внимателно върху сушилника. Проследи приводняването на един хидроплан — последният за нощта, — който се плъзна по черните води на езерото. Когато ръмженето на перките заглъхна, тя чу още едно непознато скърцане от костите на яхтата й.
Този път Матюс грабна пистолета си и отиде при предната врата с намерението да прогони Уокър от кея. Независимо от факта, че домашните телефонни номера и адресите на полицаите не се поместваха в указателите, независимо че бе наблюдавала внимателно огледалата за задно виждане и се бе уверила, че никой не я следи, тя беше убедена, че там навън се промъкваше Феръл Уокър и това започваше да й писва.
Психоложката отметна пердето на тесния прозорец вляво от предната врата и погледна към яхтата на Боб и Блеър. Долният им етаж беше тъмен, а в прозореца на мансардата се виждаха сините отблясъци на телевизор. Видя, че другите й съседи, Робърт и Лин, са все още будни. Племенникът на Лин, Джин, който им беше дошъл на гости от Япония, тършуваше из хладилника. Матюс бе спуснала щорите от тази страна на яхтата много грижливо, защото Джин проявяваше юношеска склонност към воайорство. При всички тези шумове наоколо, тя знаеше, че няма да спи спокойно, ако не огради дома си с охранителна система. Нямаше да й е за първи път. Такива системи обикновено се използваха за подсигуряване на целостта на конструкцията по време на бушуваща буря. Да излезе навън, макар и със свито сърце, в една относително тиха нощ, в която само ръмеше, трудно можеше да се сравнява с излизане при вятър със скорост от четиридесет мили в час и пороен дъжд.
Дафни грабна халогенното фенерче химикалка от дамската си чанта, навлече якето от гортекс22 върху пижамата си, излезе от яхтата и пусна резето, за да е сигурна, че никой няма да се промъкне вътре зад гърба й. Предпазни мерки. Всеки практикуващ съдебен психолог се научаваше да живее с тях — бивши затворници, които я обвиняваха за арестуването си, се завръщаха да изкажат почитанията си; бивши полицаи, уволнени заради злоупотреба с наркотици или заради постоянна злоупотреба с чужди съпруги, решаваха, че тя е виновна за отстраняването им от служба; ищци и детективи я притесняваха по всяко време, убедени, че имат право на безплатен съвет.
Стъпвайки боса по дъските от червено дърво, Матюс тръгна да обиколи яхтата в посока, обратна на часовниковата стрелка, като след всеки следващ завой ставаше все по-предпазлива. Тя се прокрадваше уверено напред със свити заради студените мокри дъски пръсти, докато не попадна на една треска. Подскачайки на един крак, за да избегне пронизващата болка, психоложката запази равновесие и вдигна другия си крак към светлината. Треската беше с големината на клечка за зъби и беше проникнала доста дълбоко в плътта й. Тя премести очи от крака си към палубата, върху която тънък слой вода образуваше сребриста патина. Сред този блясък изпъкваха калните следи от два ботуша, които водеха от мястото, на което стоеше, до прозорчето на килера. Над прозорчето имаше навес и то се губеше в сянката му. Изведнъж на Дафни й се стори, че навън е станало много по-студено. Отпечатъци на ботуши бяха открити на строежа, гледащ към хотела „Маркет Ин“ и стаята на Мелиса Дънкин. Матюс си представи фигурата на мъж, който я наблюдава с облегнати на прозореца ръце. Тя завърши обиколката на яхтата и забърза, разтреперана, към задната врата и скрития ключ. Ламоя трябваше да научи за това. Миг по-късно беше вътре, със заключена брава и пуснато резе, а треската и причинената от нея болка бяха само забравена бележка под линия.