После се обърна и се отдалечи, изчезвайки бързо в тълпата.
— Мамка му — каза сержантът.
Матюс вдигна хартиената торба. Отвори я, погледна в нея и поиска химикал от Ламоя. С негова помощ прерови съдържанието: ръчен часовник, кутия цигари, газова запалка, дамско портмоне, от кожените челюсти на което се подаваше акт за превишена скорост.
— На какво искаш да се обзаложим, че е влязъл с взлом в апартамента на Нийл и е конфискувал оттам тези неща? — попита колегата си тя.
— Ако е така, значи току-що ни измами.
— Той си мислеше, че ми помага. Това е тъжната част.
— Ако ги е взел от апартамента на Нийл, значи вече са невалидни като улики.
— Ако изобщо са улики. Наясно съм с това, Джон.
— Тези боклуци няма да ни свършат работа. Трябва да направим нещо.
— Мисля, че току-що го направих — каза психоложката, която се разкайваше за тона, с който бе разговаряла с Уокър, и се чудеше за последиците.
20.
Портмоне и часовник
— Чук, чук.
— Влез — каза Болд. Щом видя, че е Матюс, добави: — Здравей. Не сме се виждали скоро. Сядай.
Психоложката се зачуди къде бяха изчезнали комплиментите му. Лейтенантът винаги й казваше нещо хубаво; малки забележки, които неизменно оправяха настроението й за деня. Но вече ги нямаше и тя си даде сметка, че й липсваха.
Той рече:
— Джон ми каза за мъжа пред прозореца ти.
— Не е трябвало. Видях следи от обувки, нищо повече.
— Помолих оперативните работници да хвърлят един поглед. По-добре късно, отколкото никога. — За да не й даде възможност да протестира, Лу обясни: — Има шанс да са свързани с нашия хотелски воайор.
— Няма.
— Те вече са там.
— Тук някой някога пита ли изобщо другите за нещо?
— Разполагаме със снимка на следите от грайфери на строежа — на воайора, наблюдавал хотела. Можем да ги сравним.
— Няма нужда. Имам двама кандидати наум.
— Заподозряни?
Тя поклати глава.
— Слушай какво, може да е било някое момче за всичко. Инсталирах си рамки с мрежи на прозорците само преди две седмици.
— Много оптимистично от твоя страна. За мен зимата още не е свършила.
— Следите не са свързани с Хебрингър и Рандолф, Лу.
— Искам да чуя експертно заключение по този въпрос; заключение на екипа. Окей?
— Държиш се странно.
Болд избута назад стола си и се втренчи в нея.
— Знаеш ли, след като чух това от около стотина души, взе да ми писва. Да, дори и казано от теб.
— Бих ти предложила да зарежеш Хебрингър, но те познавам твърде добре.
— Така е. Затова се откажи. — Той започна да се извинява: — Съжалявам. Ти не заслужаваш това. Тормози ме мисълта за нещо друго.
— Удавянето на градския работник?
— Екипът за спешна медицинска помощ ми каза, че част от Подземието все още е непокътната. Но градските власти не ми разрешават да се спусна там през мястото на аварията, защото е твърде опасно. Можеш ли да си представиш? Някой да каже това на Сюзан Хебрингър. Ето защо обмислям възможността за друг достъп. В университета има една жена, доктор Бабкок, която проучва въпроса. — Той добави: — Е, ще ми кажеш ли кои са заподозрените ти или планът ти е да ме измъчиш?
Матюс никога не бе премълчавала много неща от Болд. Дори не беше сигурна защо сега се бе опитала.
— Удавницата, Мери-Ан Уокър?
— Е, и? — Той беше запознат със случая.
— Тя има по-малък брат, който е заподозрян номер едно. Може да е пренасочил към мен част от чувствата си към нея. Изглежда ме мисли за Шерлок Холмс, а себе си — за доктор Уотсън.
— Чудесно.
— Другата възможност е Нейтан Прейър.
— Отново?
— Той беше на моста в нощта на разследването ни. Намесена е Шерифската служба — не ме питай защо. Той си е все същият гадняр и мисля, че е възможно да ме наблюдава или поне да държи под око посещенията ми в приюта.
— Искаш ли да поговоря с него? Да му разясня как стоят нещата?
— На човек като него? Не, благодаря. Хора като Прейър живеят с надежда. Ако се опиташ да го разубеждаваш, само ще налееш масло в огъня и тогава той ще трябва да доказва на себе си, на мен, на всеки замесен колко е бил прав за това каква чудесна двойка ще излезе от нас двамата. Вече съм разговаряла по този въпрос с него. Най-добрата тактика е разстоянието.