— Не. Няма да ти чета проповеди — каза психоложката. Тя се постара да звучи спокойно, въпреки че си мислеше за бъдещите здравословни проблеми на майката и за неврологичните и други увреждания на нейния плод.
— Не съм искала това бебе.
— Вече е без значение дали си го искала, или не.
— Знаех си, че си проповеднически тип. Имаш такъв вид, знаеш ли? На сестра Тереза. — Маргарет обърна глава към възглавницата. — Върви си, моля те. Имам главоболие.
— А на мен ми се свива стомахът от притеснение, Маргарет. Вече не става въпрос само за теб. Не можеш да пренебрегваш бебето. Какво стана с баба ти и дядо ти?
— Забрави ги, чу ли? Има едно място на юг от игрището Сейфко. Някога имах там дом… мисля, че ще мога да се върна в него.
— На твое място бих премислила отново дали да остана в града. Ти си непълнолетна. Има хора, които се възползват от момичета като теб, Маргарет. Те ще те накарат да продаваш наркотици. Ще бъдеш арестувана. Обади се на баба ти и дядо ти — те са шанса ти да се измъкнеш оттук.
— Ти ги познаваш много добре, така ли?
— Бебето ще се роди пристрастено. Това справедливо ли е?
— Справедливо? — Тя положи ръка върху издутия си корем.
— Храниш ли се достатъчно? Бебето се нуждае от храна.
— Пица. Би могло да се каже, че ям италианска кухня.
— Какво ще кажеш да им се обадим заедно? Ще бъда принудена да го направя.
— Не схващаш ли?
— Може би не.
— Те ще й кажат — на майка ми. Все пак тя е тяхна дъщеря. Ще й кажат. А тя ще каже на него, защото е емоционална, слаба жена, която винаги постъпва по този начин. А бебето е негово — схващаш ли? Негово бебе, бебе на нейния приятел. А той или ще ме убие, или ще продължи да спи с мен. И да ме кара да правя разни неща… схващаш ли? Няма да се върна там. Забрави.
— Тогава ще измислим нещо друго.
— Наистина ли, ние?
Матюс съзря възможно решение — престой в затвора. В женското отделение на затвора щяха да осигурят добри медицински грижи за майката и бебето. Иронията на положението не й убегна — като полицай не можеше да предложи на Маргарет да се постарае да я арестуват.
— Тук ще ти бъде добре през следващите няколко нощи. Това ще ни осигури достатъчно време за размисъл.
— Просто забрави, става ли? Тук съм заради храната, душа и леглото. Не заради теб, не заради съветите, които ми дават. Навън ми харесва. Там имам приятели. Те са ми като семейство.
— Ако не спреш да се друсаш, бебето ти ще се роди пристрастено.
— Това вече го разбрах.
Психоложката хвана ръката на момичето и я обърна, за да се увери, че телефонният й номер още е написан там. Тя напомни на Маргарет, че може да й се обади не като на ченге, а като на приятел.
— Да, да — каза бременната.
Матюс тръгна разочаровано към изхода на помещението. Благодари на Шийла за вниманието, но без да се впуска в подробности. Според стандартите на приюта Маргарет беше в относително добро състояние.
Тя си взе чаша слаб чай и седна сама в ъгъла, опитвайки се да прехвърли наум възможностите за действие. Торбичката за чай остави мокро петно върху масата, щом я извади от чашата. Започна да я движи насам-натам и да чертае мокри фигури по пластмасовата повърхност. Като приключи с чая, все още й се искаше да придума Маргарет да направи нещо, за да я арестуват.
Когато излезе от приюта, видя, че отново бе преваляло. Психоложката прекоси добре осветения паркинг на църквата, отключи хондата и се качи в нея. Веднага си спомни за последното си посещение и за мъжа, който бе забелязала на второто ниво, и въпреки че се опита да се противопостави на импулса да го направи, погледна в огледалото за задно виждане.
Видя, че горе нямаше никой и си каза, че трябва да забрави за случката, но откри, че бе по-лесно да го каже, отколкото да го направи. В пиковия час на деня централните улици бяха задръстени от коли и осъзнавайки, че това щеше да бъде по-малкото зло, тя реши да мине по моста Аврора, готова да пълзи до пет часа, само и само да избегне светофарите в центъра на града.
Излезе от закрития паркинг. Трафикът действително се движеше като кръв по запушена артерия. Отне й десет минути да мине през три светофара. Когато най-накрая успя да завие наляво, Матюс провери в страничното си огледалото дали някой колоездач или нахален шофьор не се опитваше да я изпревари, и забеляза един автомобил със сигнална лампа, който й се стори едновременно познат и непознат. Не беше патрулка на Сиатълското полицейско управление, това бе повече от сигурно. Можеше да е кола на федералните, само че те използваха червени, а не сини сигнални лампи. Сините бяха запазена марка на полицията и на Шерифската служба.