Те се втренчиха един в друг.
Ламоя каза:
— Окей… Но той ще замаже положението с приказки.
— Смяташ, че действам прибързано?
— Ти противодействаш на трудна ситуация… онази на пътя не беше лека. Затова се нахвърляш върху всеки, който ти попадне пред очите.
— Кой е психологът и кой детективът?
Той кимна утвърдително.
— Искаш детектива? Бензинопроводът ти е бил срязан, вероятно с клещи.
— А може би това е сторил някой отскочил от гумата камък. — Тя неволно бе чула предварителния доклад от полицейския гараж и не искаше Ламоя да прави нещата по-лоши, отколкото бяха в действителност.
Раздразнението на сержанта си пролича по разширените ноздри и намръщеното чело. Спокойният характер на Ламоя беше едно от най-ценните му качества — Матюс бе чувала, че, когато се ядоса, нещата могат „малко да загрубеят“, както се беше изразил веднъж един патрулен полицай. А тя нямаше никакво желание да става обект на подобна проява.
— Мъжът, когото арестувахме, носи груби обувки с чудовищни подметки. Напълно е възможно този задник да посещава често празни строежи. Мога да го задържа по обвинение в тормоз, докато оперативните не се свържат отново с нас и не разберем със сигурност дали има досие или не.
— Докъде стигнахме? — попита Болд зад тях. Психоложката можеше да разпознава настроението на лейтенанта по тона на гласа му; сега в него се долавяше тревога. Те се спогледаха с нежност и страст. Прииска й се да го прегърне. Без да откъсва очи от лицето й, той каза:
— Доколкото те познавам, вече си мислиш, че си губим времето.
— Анди Шиповиц25 няма нищо за теб, Серж — пошегува се Ламоя.
— Той ми предлагаше помощта си — рече Матюс. — А сега охлажда ентусиазма си в ареста, сякаш е някакъв уличен главорез. Чудя се дали това е правилното разрешение на проблема.
Сержантът съобщи на Болд за бензинопровода.
Лу се обърна към психоложката:
— Ха така. — И добави: — Слушай, ти не си нито първата, нито последната жертва на преследване, която си мисли, че сме хванали погрешния човек. Това е естествена защитна реакция на жертвата. — Той се обърна към Ламоя: — Какво знаем за него?
— Гари Холи. Западен Сиатъл. Счетоводител на нещо, наречено „Крос Шип ЛЛС“. — Сержантът млъкна за момент. — Мразя счетоводителите.
Млада патрулна полицайка се приближи с бързи крачки до Ламоя и му подаде със срамежлива усмивка компютърната разпечатка на очаквания доклад. Матюс се престори, че не забелязва откритото флиртуване на жената.
— Никога не съм излизал с нея — защити се Джон, без да вдига поглед от разпечатката. Дафни се смути, защото беше предвидил въпроса й. А на нея не й се искаше сержантът да чете мислите й.
Той каза:
— Изглежда нашият господин Холи е бил арестуван за незаконно влизане в частна собственост в Мериленд преди по-малко от две години.
— Може да не е нищо сериозно — предположи психоложката.
— Освен това е бил обвинен във воайорство — добави Ламоя.
— Той е твой — каза му Болд, съставяйки план за действие. — Няма да се намесвам. Ти заеми председателското място. Аз ще се разхождам из стаята.
— Дадено — отвърна Джон. Когато стигна до вратата на стаята за разпити, той се обърна към Матюс: — Ако видиш нещо, което не ти харесва, ни почукай или ни позвъни. — Любезно предложение, макар и малко покровителствено.
— Ами ако нищо не ми хареса? — извика след него тя.
Сержантът махна към Болд.
— Старостта е с предимство пред красотата — каза той.
Несъразмерно голямата глава на Гари Холи напомняше на тиквен фенер и имаше почти толкова коса. Над стиснатите му устни, които трепереха от едва сдържан гняв, се кипреха изящно подрязани черни мустаци. Зелена горска униформа, бяла риза със закопчана яка и служебни обувки с дебела подметка допълваха външния му вид. Ако вземеха решение да повдигнат срещу него обвинение, щеше да се наложи да разгледат обстойно грайферите на тези обувки.
Ламоя представи Болд като „човекът, който командва тук“. После се настани на един неудобен стол срещу седналия от другата страна на очуканата маса заподозрян. В Кутията всичко беше аскетично и сиво, от виниловата подова настилка до облицования със звукоизолиращи плочи таван, ако не се брояха дупките от инцидентно хвърляни моливи. Болд крачеше напред-назад из помещението и разглеждаше добре познатите му стени, сякаш беше строителен инспектор. По-голямата част от западната стена беше заета от огледало — стъкло с еднопосочна видимост, през което Дафни Матюс щеше да наблюдава разпита.