Холи се оплака с носов хленчещ глас на човек, подложен на стрес и напрежение:
— Това ли получавам, задето се опитах да помогна на дамата? Що за хора сте вие?
Ламоя помълча, както се полагаше на ролята му, и в застоялия въздух в стаята настъпи напрегната тишина.
— Оценяваме факта, че ни отделяте няколко минути, за да ни помогнете в разрешаването на този проблем.
— Имам право на адвокат.
— Да, имате, и можете да се възползвате от него по всяко време. Никой не ви отказва това право. Ако си спомняте, аз вече ви предложих да му се обадите.
— Освен това ме заплашихте, че ще предявите обвинение срещу мен.
— Информирах ви, че намесата на адвокати ще ме принуди да повдигна обвинение срещу вас. Това са фактите, господин Холи. Но все още мога да променя решението си. В момента ние сме двама души, разговарящи за инцидент, който може да остане без последствия. Ако искате да си тръгнете оттук, тогава ще трябва да отменя ареста ви. Ето какво правим тук вие и аз: правим се на фокусници. Упражняваме номера с изчезването.
— А той какво прави? — Холи посочи Болд.
„Разсейва те. Тревожи те.“
— Шефът е тук, за да се увери, че не ви бия и не забърсвам пода с вас, защото аз съм известен с това, че губя самообладание, когато се наложи да защитавам семейството си. Жената, която тормозехте, е полицейски служител, с когото работя — с когото работим заедно. Високо уважавана и обичана от всички. Избрали сте си ужасно неподходяща мишена, Холи.
— Не съм я избирал за мишена.
— Тя ви помоли няколко пъти да я оставите намира. Телефонът й беше включен. Чух всичко.
— Колата й блокираше две улици.
— Тя ви каза да си вървите. Вие пренебрегнахте молбата й.
— Беше неразумна.
— А блъскането по прозореца, борбата с дръжката на вратата и крясъците към шофьора са образец на разумно поведение.
— Колата… блокираше… пътя — каза Холи, раздвоявайки вниманието си между Болд и Ламоя. — Опитвах се да помогна. Колата пречеше на движението. Вие щяхте ли да я отминете просто ей така? Фаровете й бяха включени. Валеше. Вътре седеше жена. Сама.
— Виждате ли? Ето че си дойдохме на думата — рече сержантът. — Как, например, разбрахте, че в колата има жена? Как разбрахте, че е сама?
Мъжът заекна стъписано, но успя да се окопити:
— Защото отидох до прозореца и погледнах вътре.
— Слязъл сте от колата си, за да погледнете през прозорците на хондата, така ли? — попита Ламоя, като се обърна, за да размени поглед с Болд.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Мериленд, преди две години. Искате ли да ни разкажете за обвинението в незаконно нахлуване в частен дом?
Холи пребледня и задъвка долната си устна, сякаш между зъбите му бе заседнало нещо. Той забарабани бързо с пръсти по ръба на масата, а кожата под очите и над тънките му вежди лъсна от пот. Криминалното досие беше като жалон на писта — независимо от това, колко бързо бягаш, той непрекъснато се появява пред очите ти.
— Ще се обадим в Мериленд всеки момент — уведоми го сержантът. — На ваше място не бих си съчинявал разни истории, защото не обичам измислиците. Уважавам хората, които поемат отговорност за делата си. Миналото си е минало, нали, господин Холи?
— Вие сте ерген, иначе нямаше да кажете това — заяви авторитетно заподозряният. — Ако сте разведен, такова нещо като минало няма. Издръжката, гневът, спомените са пред очите ви всеки ден. Тези неща никога не остават в миналото. Във всеки случай не напълно.
— Ами разкажете ми тогава за тези обвинения.
— Бившата ми жена си внуши, че смятам да открадна нашия син. Говоря за отвличане. Изфабрикува куп доказателства, че я тормозя — нито едно от тях не е истинско, — и се сдоби с ограничителна заповед. Жената е психо. Те, разбира се, вярват на жената, а не на мъжа, нали така? Покажете ми един случай, в който са повярвали на мъжа. Ограничителната заповед ми забраняваше да се приближавам на по-малко от трийсет метра от къщата, чиято ипотека изплащах. Можете да проверите това.
— И вие нарушихте заповедта. — Ламоя осъзна, че гласът му прозвуча по-неуверено и съжали за моментната си слабост.