Покрай тях минаваха с рев коли и камиони. От другата страна на улицата някакви келеши слушаха оглушителна рап музика с децибелите на излитащ реактивен самолет.
— А аз си мислех, че се каниш да ми благодариш, задето те измъкнах от онова трудно положение вчера.
— Предполагам, имала съм късмет, че се появи там.
— Животът е пълнен с щастливи съвпадения.
— Като това, че познаваш Мери-Ан — обади се Ламоя.
— Точно така — съгласи се Прейър. Той се усмихна. — Какво? Вие двамата си мислите, че когато съм застанал върху онзи мост, аз вече съм знаел, че жената под него е една от шейсетте или повече нарушители, на които съм съставил актове през същата седмица? Майтапите ли се с мен? — Заместник-шерифът се обърна към сержанта: — Работил ли си някога като патрулен полицай? Знаеш какво имам предвид.
Три хлапета в прекалено големи за тях дрехи профучаха край тях на скейтбордове точно навреме, за да хванат зелената светлина на светофара.
— Никога не съм имал това удоволствие — отговори Ламоя. — Издигнах се с търкане на тротоари.
— В нощта, в която беше убита Мери-Ан, ти отдели четиридесет минути от личното си време да…
— Убита? Доколкото чух, тя се е самоубила.
— Няма начин — заяви сержантът. — Ти беше на онзи мост. Знаеш, че сме открили следи от кръв, знаеш какво мислим по въпроса. Ти беше там, Прейър. Ние всички бяхме там. Стига преструвки.
— Макдоналдс — каза заместник-шерифът. — Отидох в… забравих точно — единайсет, единайсет и половина — за един чийзбургер и порция картофки. — Лъжеше или не, изражението на лицето му се стори искрено на Матюс.
Може би Прейър не знаеше това, но току-що бе споменал отрязъка от време, посочен от университетския отдел по океанография. Твърдението на Нийл, че часовникът е показвал 2 и 22, се бе оказало невярно, понеже според океанолозите този час беше твърде късен. Мери-Ан Уокър беше паднала от моста преди полунощ. Психоложката улови погледа на Ламоя и разбра, че той си мислеше за същото.
Сержантът извади детективското си тефтерче и попита:
— Кой Макдоналдс?
Заместник-шерифът зарови лице в голямата си ръка.
— По дяволите. — Той си възвърна самообладанието и съобщи адреса на Ламоя: — „Марджинал Уей“, на завоя за СИЙТЕК.
Матюс попита:
— Да не се окаже, че си имал вземане-даване с Мери-Ан Уокър освен в случая с акта за превишена скорост?
— Ще ни извиниш ли за момент? — Прейър хвана психоложката за ръка и я отведе настрани, така че сержантът да не може да ги чува, а Ламоя проточи врат към тях, сякаш се надяваше да долови някоя дума. Щом видя това, Прейър я отведе още по-далеч.
Две едри, мускулести жени излязоха от магазина, понесли прекалено много препълнени найлонови торби — приличаха на слонове с дисаги. Те незабавно заговориха за пазарлъците, които току-що бяха направили, и за парите, които бяха спестили. Матюс си помисли: „За да ги спестиш, трябва да ги похарчиш, дали някой вижда иронията в това?“
Заместник-шерифът каза:
— Лейтенант, ще ме прощаваш, но каквото и да съм ти казал по време на сеансите, е било поверително и се предполага, че трябва да си остане такова.
— Фантазираш си, че правиш секс с жените, които спираш за нарушение. На няколко пъти тези фантазии са имали пряко въздействие върху поведението ти. Такъв ли беше случаят с Мери-Ан? — „Такъв ли беше случаят с мен?“
— Това няма нищо общо с Мери-Ан.
— Докажи го. — Тя се питаше дали такъв беше случаят и с нея. Дали Прейър бе срязал бензинопровода й, за да се направи на герой и да я спаси? Беше ли се надявал тя да си легне с него в знак на благодарност?
— Няма защо да го правя. Няма какво да доказвам. Ти изопачаваш мнението си, базирано върху поверителна информация, лейтенант. Няма значение, че в това няма нищо вярно — пък и да имаше, няма да издържи пред съда.