5.
Твърде много розово
През късния следобед на следващия ден, докато няколко стажант детектива четяха задълбочено двете дузини доклади за изчезнали местни жители и прелистваха страниците на шест папки, претъпкани със съобщения за избягали на северозапад заподозрени (тези папки съдържаха рапортите до Сиатълското полицейско управление само от последните два месеца), телефонът в Обществена безопасност иззвъня и дежурният сержант го вдигна.
— Да! — отговори Ламоя.
— Сержант, обажда се Фил от главната канцелария.
— Да, Фил. К’во има?
— Току-що имахме телефонно обаждане. От някой си Феръл Уокър. Мъж. Гласът му звучеше младежки. Твърди, че описанието във вестника отговаря на това на сестра му и че доколкото знае, тя е изчезнала — спомена за някакъв шибан неин приятел, който не отговарял на телефонните му обаждания. Да изпратя ли доклад за разговора на горния етаж или какво?
— Не. Аз ще се погрижа за това. Дай ми координатите му.
Дежурният сержант продиктува данните на Ламоя и повтори каквото си спомняше от разговора.
— Дай ми ТВД — каза Ламоя, искайки точното време на деня, когато е бил записан разговора. Всички входящи в телефонния номератор обаждания се записваха дигитално. Ламоя можеше да получи достъп до съобщението и да го прослуша собственоръчно, но предпочиташе компютърът да го изтегли от комутаторното табло и да го съхрани и защити, така че да разполагат с него по-късно.
Намери Матюс в кабинета й на седмия етаж — четиридесет и пет квадратни метра женственост в иначе сивия мъжки свят. С кретонови пердета на прозореца, с пейзажи по стените, той винаги му действаше успокоително, което, както предполагаше, беше и целта — тук тя провеждаше своите събеседвания. Но най-вече интимната мебелировка беше тази, която правеше кабинета толкова различен, дори и да беше взета от склада на управлението, както твърдеше психоложката — мебели от тъмно дърво и кожа, вместо сивата тръбна мебел, която им осигуряваха данъкоплатците. Електрически чайник, дървена кутия за чай и пакетчета „Спленда“11 заемаха един плот вдясно от бюрото й.
— Ето какъв е проблемът ми — каза той вместо поздрав.
Матюс беше приключила работата си за деня и прибираше нещата си в тясна черна чанта за документи, която приличаше повече на дамска чанта.
— Свърших за днес.
— Шефът настоява да пренапиша доклада за случая на моста.
— Опитай на английски, Джон.
— Ха-ха. Много смешно, няма що.
— Няма да пиша доклада вместо теб.
— Междувременно — продължи той — попаднах на един приятел, който твърди, че сестра му е изчезнала и отговаря на описанието, което дадохме на вестника.
Тя вдигна глава.
— Работата е там, че ще трябва да се правя тук на Шекспир през следващите няколко часа, а когато набереш номера, оставен от този тип, се обажда някакъв мърморко, който заявява, че нашият човек няма да разговаря по телефона, докато е на работа — а работата му се оказа чистене на риба в Рибарския терминал, — и като се има предвид, че той ти е кажи-речи на път към къщи…
— Това значи да си удължа пътя.
— Но ще го направиш.
— Няма. Уморена съм и искам да изпия чаша вино.
— Ще отидеш — настоя Ламоя. — Кълна се, че ако не трябваше да пиша този проклет доклад…
— Да бе, да — прекъсна го недоволно тя. — И ще ти варосам оградата, когато минавам покрай нея.
— Нямам ограда — отвърна той, — но имам няколко килера, които изградих наскоро и които се нуждаят от няколко пласта боя.
— С тях ще се заема друг път — каза Дафни, готвейки се да излезе от стаята. — Кажи ми още веднъж кого трябваше да търся?
Тя остави хондата до един ръждясал, разнебитен пикап на паркинга, през чиято напукана асфалтова настилка избиваше кафява кал, очевидно твърде токсична, за да приюти и най-издръжливите бурени. На външен вид и мирис, като излезли от Дикенсовите романи, търговските рибарски докове на Южен Болард почти не се бяха променили през последния век. Дузина или повече мръсни и очукани малки траулери разтоварваха улова си на маси за почистване на риба с открити дренажни улеи, порозовели от стичащите се по тях черва и нечистотия, които се изливаха обратно във водите на канала, където охранени чайки и други крайбрежни птици се биеха шумно за територия, като надаваха пронизителни и остри крясъци, които очевидно не правеха впечатление на никой, освен на Матюс.