— Вие ме разочаровахте, Дафни.
Тя се почувства така, сякаш я беше залял с ледена вода.
— Помолих ви да не контактувате с мен. — Можеше ли да усети ужаса й? Имаше ли смелост да му затвори?
— Казахте, че това е процес, система. Че тя работи. Не виждам да работи, Дафни, и не виждам да правите нещо по въпроса.
— Това е процес, който отнема време, господин Уокър. Повярвайте ми, правим всичко възможно…
— Не ми пробутвайте тези глупости! Ако правехте всичко възможно, той щеше да е зад решетките, а не на свобода, за да прави каквото си иска.
— Няма смисъл да обсъждаме това. Ще затворя телефона.
— Донесох ви нейната блуза!
— Ще ви го кажа направо: колкото повече се опитвате да помогнете, толкова повече намалявате шансовете ни да затворим убиеца на сестра ви. Подхвърлените улики са неприемливи.
— Откога един информатор не може да осигурява улики?
— Откакто информаторът допря нож до гърлото на заподозряния. Откакто информаторът е свързан с жертвата. Откакто информаторът е бил молен неколкократно да не се намесва. И на първо място — откакто информаторът не е никакъв информатор! Полицейските информатори са подбрани и направлявани, а за действията им се пишат доклади. Вие не сте полицейски информатор, господин Уокър. И не помагате на следствието.
— Окей, окей. Да играем с открити карти?
— Господин Уокър, вие не ме слушате.
— Мога да ви помогна, Дафни.
— Господин…
— Двете липсващи жени.
Внезапната тишина в стаята и по телефонната линия беше заменена от бумтенето в ушите й, когато последните събития преминаха през съзнанието й като на филмова лента. Хебрингър и Рандолф занимаваха Болд и отдел „Престъпления срещу личността“ от месеци. Самата тя бе изработила техни профили, бе разпитала членовете на семействата им и бе научила всички тайни от живота на тези две жени — секс играчки, семейни конфликти, лечения и дори потеклото им. Като гражданин на Сиатъл, Феръл Уокър сигурно знаеше с каква отдаденост управлението разследваше тези случаи, така че това негово подмятане акт на отчаяние ли беше или основателно предложение? И ако беше последното, щеше ли да се осмели да му откаже?
— Слушам ви — каза Матюс, а сърцето й продължаваше да препуска, докато адреналинът циркулираше във вените й. Тя посегна към бутилката вино и я надигна.
— Ще ви помогна да намерите тези жени, ако вкарате Лени Нийл зад решетките завинаги.
— Издирваме тези жени от дълго време, господин Уокър. Какво ви кара да мислите…
— Защото знам неща, които са ви неизвестни.
— И как да повярвам на това?
— Да кажем просто, че съм имал видение. Двете жени, провесени като чирози. Може би не сте ги търсили, където трябва.
Тя не се смяташе за човек, който лесно може да бъде уплашен — провесени като чирози — и все пак този безутешен бездомник я накара да се свие и разтрепери, докато отпиваше нова глътка вино в опит да се успокои.
— Видение или нещо по-конкретно?
— Не ви ли се иска да разберете? — Хлапашко. Той си играеше с нея.
— Да, иска ми се, господин Уокър.
— Уплашена сте, защото знам повече от вас — каза Феръл. — Разбирам това. Но няма причина да сте уплашена. Ние сме приятели, ние двамата. Аз не бих ви наранил. Вие не бихте ме наранили. Аз мога да помогна на вас, вие можете да помогнете на мен. Кажете, че ще ми помогнете.
Психоложката измести уплашената жена, защото сметна този момент за личен триумф.
— Няма да арестуваме и осъдим Лени Нийл заради вас, господин Уокър. Ще го направим, защото това ни е работата. Колкото до съдействието ви за провеждащото се разследване на изчезванията…
— Тогава си вършете работата — изропта той.
— Вършим си я. Правим точно това.
— Като го оставяте да се измъкне? Като купувате бутилка червено вино и пропилявате нощта?
О боже: той я беше проследил, беше я наблюдавал. Знаеше номера на мобилния й телефон. Тя се насили да се овладее, да бъде психолог, а не жертва.
— Как се сдобихте с този телефонен номер? — Дафни избълва въпроса, без да се замисли, вътрешната й електрическа мрежа беше в пълен хаос заради нежелания коктейл от вино и адреналин. Тя осъзна, че на дисплея на телефона й ще се изпише номерът, от който се обаждаше Феръл, веднага щом прекъснеше връзката. Трябваше да разбере откъде се обажда, но за целта се налагаше да затвори. А не можеше да го направи, защото Уокър разполагаше с информация за Хебрингър и Рандолф. Все още не.