Мокрите улици блестяха като полиран камък. Когато зави рязко наляво, изгуби контрол върху задницата на чевито и сякаш пришпорена с камшик върху зимни кънки, откри, че се носеше с непоносима скорост. Автомобилът се блъсна в предната решетка на една закрита мазда и звуците от чупещо се стъкло й се сториха по-силни и по-отчетливи от нормалното, и все пак не толкова значими, колкото трясъкът от чашата с вино, която бе строшила преди броени минути.
Разбра, че Уокър бе спечелил играта и гневът я накара да натисне педала за газта и да продължи напред. Изобщо не й хрумна да спре, за да се разберат за щетите с другия шофьор; намираше се на три пресечки северно от сигурността. Зад нея останаха още два червени светофара, преди да осъзнае, че току-що бе ударила превозно средство и после бе избягала. Щеше здравата да загази, ако някой бе видял регистрационния номер на чевито й.
Колата спря с буксуване в полицейския гараж и тя избяга от нея, сякаш се беше подпалила. Двама омацани в масло монтьори, дежурни нощна смяна, вдигнаха едновременно глави. Матюс отвори тромаво тежката метална врата на сградата, влагайки сила в едно движение, което обикновено изискваше минимално усилие. Като опря гръб на бетонната стена, тя си пое мъчително въздух и се остави да я завладее първото усещане за сигурност. Червеният блясък на знака ИЗХОД привлече погледа й; поради някаква причина цветът й подейства успокоително. Този коридор миришеше на стари гуми, бензин и човешка пот.
Двама униформени полицаи, даващи нощно дежурство младоци, се приближиха към нея от вътрешността на сградата, като видимо се стараеха да не я зяпат. Жената полицай се обърна и попита:
— Мога ли да ви помогна?
— Лейтенант Матюс — представи се психоложката.
Като се помъчи да скрие усмивката си, младата жена каза:
— Объркали сте мястото, госпожо. Имате ли уговорена среща?
— Аз съм лейтенант Матюс, полицай. — Дафни показа значката си.
— Грешката е моя, лейтенант. — Жената стана сериозна и изправи рамене — същински образец на правилната стойка.
— Ситуацията е специфична — заяви психоложката, опитвайки се да обясни присъствието на халата и гумените ботуши, които очевидно бяха привлекли вниманието им.
Спаси я отварянето на вратата на гаража, откъдето изникна един от омацаните в масло монтьори — цивилен на име Рой, работещ години наред на това място, — който каза:
— Вижте какво, лейтенант — чеви или не, това е служебна кола и тя излезе оттук в чудесен вид, а вие я връщате с откъснат наполовина заден панел. Трябва да напишем доклад по случая.
— Изпратете го в кабинета ми, Рой — отговори Дафни, опитвайки се да запази достойнство. Като осъзна безполезността на това усилие, тя обърна гръб на всички и затропа със зелените си гумени ботуши към асансьора.
Сигурността беше дошла на цената на унижението.
28.
Хвърляне на мрежата
Когато телефонът иззвъня в 22 часа и 20 минути, никой в дома на Болд не се зачуди кой да вдигне слушалката. Той получаваше по-малко обаждания, откакто го повишиха в чин лейтенант — чиновниците не бяха толкова търсени, колкото Сержантите от отделите, — но все още се сещаха за него. Екипът на Болд рядко вземаше важни решения, без да се допита до него. Той очакваше да го потърси Сандра Бабкок, надяваше се тя да е получила достъп до Подземието, защото градските власти му бяха отказали да проникне в него през дупката, зейнала при пропадането на шосето, от съображения за безопасност.
Болд вдигна телефона във всекидневната, изслуша думите на Ламоя и се съгласи с всичко, което му предложи Сержантът, като изръмжа „да“ пет или шест пъти. Когато затвори, се почувства така, сякаш беше седем часът сутринта — напълно разсънен.