Междувременно Лиз се бе появила на вратата на спалнята им, облечена в небесносиньо горнище на пижама от някаква изкуствена материя, която притежаваше всички качества на сатена и се спускаше като цветна паяжина до средата на бедрата й. Той знаеше, че под това горнище жена му не носеше нищо друго и че това бе нейният начин да му съобщи за намеренията си, и изпита съжаление, че ще трябва да разочарова и двамата. Щом окачи слушалката, лейтенантът наведе глава.
— Много лошо — каза Лиз. — Щеше да ти хареса.
— Да.
— На мен също, ако това е от значение.
— Радвам се да го чуя.
— Не можеш ли да закъснееш с двайсет минути?
— Ще ми се да можех.
— Така е — каза тя разбиращо, в очите й се четеше съчувствие. Да бъдеш съпруга на полицай не беше лесно. Болд знаеше това и се опитваше да смекчава ударите, когато бе възможно. Бяха преживели заедно най-опасните и най-стресиращите години, като си бяха изневерявали, но само по веднъж, поне доколкото му беше известно, макар че връзката на Лиз бе продължила по-дълго. Той никога не беше разкрил самоличността на любовника й и се чудеше дали някога щеше да я разкрие. Като лейтенант, разполагаше с малко свободно време, натискът върху него бе повече от политическо естество, а вътрешните проблеми на неговите хора го караха да се чувства като групов съветник. Това обаждане доказваше по малко и от трите. Лиз нямаше да се поинтересува защо го викат. И двамата полагаха усилия да оставят работата си в службата — непостижим идеал, но идеал, за който си заслужаваше да се борят.
— Колко ще се бавиш?
— Ако имам късмет, час — отговори той. — А ако съм истински късметлия, цяла нощ.
Думите му я накараха да се усмихне — малка, но важна отстъпка.
— Браво на теб. — Ако не бяха свързани лично с изчезванията, тя нямаше да има право да го пита дали става въпрос за Сюзан Хебрингър и Болд навярно щеше да изпитва неудобство да я държи в течение за развитието на случая. Но откакто майката на съученичката на дъщеря им бе изчезнала, правилата се бяха променили и лейтенантът си помисли, че може би така беше по-добре — Лиз заслужаваше да знае повече за излизането му от къщи в 10 и 15 вечерта.
Той й каза, че се е обадил Ламоя, че Дафни Матюс е загазила и се нуждае от помощ, но че затруднението й, изглежда, имало връзка с Хебрингър и Рандолф.
— Върви тогава — рече му тя, знаейки, че това няма да промени решението му, но все пак ще му повлияе. — Ще стоя будна и ще се моля.
Те стигаха до решения в съвместния им живот от две различни гледни точки, но Болд най-накрая се бе примирил с това, вярвайки, че едната вероятно не можеше да съществува без другата, че материалното и духовното бяха далеч по-тясно свързани и едновременно с това съвсем отделни. Той все още опознаваше нейния свят; Лиз се бе отказала от неговия в деня, в който завърши лечението на лимфома й. И все пак двамата доста често постигаха разбирателство.
— Това може да ми свърши работа — каза лейтенантът, желаейки да подкрепи усилията й.
Тя явно имаше да му казва нещо, но го запази за себе си, замълча и вместо това се усмихна свенливо. Болд искаше да го чуе, но знаеше отлично какво бе то и без да пита. Тайната на успеха на техния брак напоследък се криеше в това да знаят не само какво да не казват, но и какво да казват. Той се възхищаваше на нейната сдържаност. Целунаха се. Тя ухаеше леко на лосиона, с който лейтенантът знаеше, че маже цялото си тяло преди лягане.
В действителност това беше нощ на голяма саможертва.
— Къде е тя сега?
— Прибра се у дома — отговори Ламоя, докато двамата приближаваха почти тичешком заседателната зала в отдел „Убийства“. Когато Болд го изгледа неодобрително, Сержантът му обясни, че яхтата й се охранява от патрул.
— Кои други са тук?
— Хайман, Гейнс, Де Лука и Морс. Брандън лежи болен вкъщи, а Марша все още е в отпуск по бременност.
— Слушайте! — извика Болд, обръщайки се към присъстващите, щом двамата с Ламоя влязоха в приятната топлина на заседателната зала, която служеше за сцена на главните разследвания. Четиримата детективи се бяха разпръснали из помещението: Хайман се бе разположил на един стол, Гейнс се беше подпряла на една кантонерка, Де Лука се бе надвесил над видеото и се мъчеше да го изключи, преди лейтенантът да разбере, че са гледали филм. Стаята миришеше на кафе и на мръсни чорапи. Екранът стана син, но звукът от филма продължи още няколко секунди, преди Де Лука да открие правилното копче.